Глава 4
Слънцето огряваше красивата поляна посипана с бели цветя. Емили се оглеждаше наоколо, но не познаваше това чудновато място. Не се виждаха планини в далечините, нямаше и следи от други хора наоколо, само тези красиви бели цветя и аромата им. Зад нея се чу глас, странен и непознат, но също така приветлив. Тя не успя да разбере какво гласът казваше, но побърза да се обърне към него. Изведнъж красивото поле, обгърнато от слънчевите лъчи, започна да изчезва в тъмнината, а гласът идваше от нея. Емили не можеше да помръдне, искаше, но тялото ѝ не слушаше. Тъмнината почти беше стигнала до нея. Почука се на вратата ѝ и тя се събуди. “Какъв странен сън.” помисли тя. Погледна към прозореца и осъзная, че вече слънцето е залязло. Това сигурно беше краля, нейният баща. Тя не искаше да отваря вратата, искаше да остане още малко сама. Почукването се повтори и се чу гласът му “Да вървим.”. Кратко и ясно, както повечето му изказвания.
Крал Мартис беше на петдесет и две години. На външен вид изгл ...