24.04.2021 г., 0:16 ч.

 Ангрия - омагьосаният свят Глава 4 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
370 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

Глава 4 

  Слънцето огряваше красивата поляна посипана с бели цветя. Емили се оглеждаше наоколо, но не познаваше това чудновато място. Не се виждаха планини в далечините, нямаше и следи от други хора наоколо, само тези красиви бели цветя и аромата им. Зад нея се чу глас, странен и непознат, но също така приветлив. Тя не успя да разбере какво гласът казваше, но побърза да се обърне към него. Изведнъж красивото поле, обгърнато от слънчевите лъчи, започна да изчезва в тъмнината, а гласът идваше от нея. Емили не можеше да помръдне, искаше, но тялото ѝ не слушаше. Тъмнината почти беше стигнала до нея. Почука се на вратата ѝ и тя се събуди. “Какъв странен сън.”  помисли тя. Погледна към прозореца и осъзная, че вече слънцето е залязло. Това сигурно беше краля, нейният баща. Тя не искаше да отваря вратата, искаше да остане още малко сама. Почукването се повтори и се чу гласът му “Да вървим.”. Кратко и ясно, както повечето му изказвания. 

  Крал Мартис беше на петдесет и две години. На външен вид изглеждаше не много по-различно от всеки друг войник на неговата възраст. По лицето му се бяха появили бръчки, косата му беше прошарена, а тялото му вече не беше толкова мусколесколесто, както в младините му. Външният вид, обаче заблуждаваше. Този обикновено изглеждащ мъж беше един от най-добрите огнени магове, чието име и подвизи се знаеха из целия континент. 

Емили стана от пода и се огледа в огледало до леглото си. Всичко беше наред. Изражението ѝ не показваше нейните истински чувства и емоции. Краля не одобряваше проявата не емоции от неговите войници, особено във времена на война. Тези изисквания бяха още по-строги към неговата дъщеря. Емили отвори врата и двамата потеглиха към заседанието. 

  В стаята вече чакаха Тома, генерал Игор и двама от неговите подчинени. Кралят седна на своя стол и погледна въпросително генерала. 

  - Извиках ви, кралю, защото моите шпиони във Вастилия се натъкнаха на много важна информация, която изисква вашето внимание. - започна вежливо генерала.

  - Не увъртай, а казвай директно какво е толкова важно. - посече го крал Мартис. 

  - Както знаете преди около два месеца, войници на Монера се заселиха в речният град Картана. Той е един от многото градове по реката, но местоположението му го прави много атрактивен и за двете страни на конфликта. Освен че има голям излаз към реката, също така е и обграден от планини от почти всички страни. Така този град става силна крепост. Вастилия планира атака над града, която ще се състой след пет дена. 

  - Сигурен ли си тази информация? - краля видимо се притесни. Картана не е от големите градове в страната, но заради излаза си към реката търговията беше силна и това беше довело много хора да живеят там. Една голяма битка щеше да унищожи града и много от живущите щяха да загубят животите си. - Както сам каза, града има добра природна защита. За да е успешна атаката трябва да се изпрати армия, а всичките им големи взводи не са мръднали от седмици.

  - Информацията, която шпионинът ми успя да вземе, са плановете на града. Всеки вход, дори и малките планински пътища, са били отбелязани. Според него, няма да нападнат с голяма сила, а с малка, под прикритието на нощта. Заедно с разговорите, които е успял да подслуши, в деня на нападението ще има значително по-малко войници в града, заради предстояща пратка и така ще може да бъде превзет с  не повече от тридесет войника. 

  - Дори и със изненадваща атака, цивилните жертви ще бъдат големи, нали? - намеси се Емили.

  - Точно така. За да предпазим нашите граждани трябва да се постараем тази битка да не се състой. - генерала погледна към краля със сериозен поглед - Трябва да унищожим войниците на Вастилия преди да стигнат до Картана. 

  В стаята настъпи тишина. Всички разбираха сериозността на ситуацията, но да унищожат взвод от тридесет войника, това беше декларация на война. През целият конфликт между великите сили, Каталия не беше обявила, че заема страна и това беше стратегически ход. Те бяха малка държава, която дори и така е разкъсвана от войната, но ако обявят подкрепата си в този конфликт цялата динамика на войната се променяше. Вместо конфликта да е ограничен до западната част на страната, сега сражения щеха да се преместят по цялата територия, заплашвайки много по-голяма част от населението. 

  Кралят се беше замислил много над предложението на Игор. Започна да върти сценарии в главата си. Помисли си, че може да уведоми Монера, но това пак беше заемане на страна. Също шпионите не бяха за подценяване. Ако дори и слух се разпространяваше за снабдяваше на информация на едната страна от този конфликт, това означаваше война. Краля мислеше, но не виждаше друг вариант. 

  - Не можем да си позволим да участваме в това. - лицето му беше сериозно, но в погледа му се виждаше тъга - Забранявам да се намесваме в тази битка, както и споделянето на тази информация с Монера. Забравете изобщо, че сте чули за това. 

  Генералът се изненада. Крал Мартис беше известен с това, че поставя благото на своите сънародници на първо място. Игор беше готов да се противопостави на решението на краля, но преди да има възможността, краля се изправи и излезе от стаята.  Думата му беше финална. Генерала беше ядосан, но Емили разбираше перфектно решението на краля. Няма смисъл да се спасят стотици ако това ще коства живота на хиляди. 

  Емили и Тома излязоха от стаята, оставяйки генерала сам. Тя се обърна в посоката на своята стая, но ръката на Тома я спря. Беше я стиснал силно и я задърпа в противоположната страна. Емили искаше да му каже да я пусне, но в момента нямаше силата даже да го погледне в очите. Реакцията му от сутринта, все още беше прясна в паметта ѝ. Тома много рядко беше сериозен. Той не обичаше да се задълбочава в нещата, а действа, кеото го забъркваше доста често в проблеми. Точно в този момент, обаче беше повече от сериозен. Цял ден беше до тялото на брат си и беше бесен. Не само, защото го загуби, но и заради Емили. Не беше ядосан на войникът Емили, тази която се бори, за да се докаже, а на слабата Емили, тази която криеше емоциите си от всички и смяташе, че тяхното показване е проява на слабост.

  Влязоха в стаята на Тома и той най-накрая се обърна към нея. Тя моментално се опита да  извърне погледа си, но той не и позволи. Обгърна я с ръцете си и нежно прошепна в ухото ѝ “Сами сме!”. Беше правил това и преди. Като принцеса, не, по скоро като дъщеря на този човек, тя беше възпитана да не показва никакви емоции. Но, като всеки човек, тя имаше такива. Преди много време, Емили загуби скъп за нея човек и точно както сега, Тома беше до нея. Вайс беше нейната любов, но Тома беше нейната опора. Можеше да се каже, че той я познаваше най-добре на този свят. Затова, обгърната от неговата топлина, тя се отпусна и си позволи да чувства. Не отне дълго. Сълзите на ѝ започнаха да се стичат по лицето, но сега това не беше достатъчно. Мълчаливото ронене на сълзи се замести с тъжни стенания. Тя се разпадна в неговите ръце, както той в нейните. Мъката им беше споделена. 

  Емили и Тома спяха на леглото му. Предходната вечер, тя заспа със сълзи на очите, а Тома не искаше да я буди, затова сподели леглото си с нея. Той се събуди преди нея и се измести на прозореца. Истината е че той самият не знаеше какво да прави сега. Брат му вече беше кремиран, а официални погребения не се съставяха по време на размирици. Емили беше права за отмъщението. Това не беше начина да почете брат си, но какво трябваше да стори тогава? Задълбочен в мисли, той се взираше в далечината, но писък на Емили го извади от транса му. 

  “Отново този сън.” помисли си тя. За втори пореден път сънуваше един и същи сън. Нямаше представа какво означава този сън. Каква беше тази тъмнина? Защо я преследваше? Тома също се изплаши от вика на Емили, но двамата нямаха възможност да обърнат внимание на случилото се. На врата се почука и нежен, женски глас се чу "Кралят ви вика.". Двамата се спогледаха въпросително и не след дълго тръгнаха към Мартиз. 

  Когато отвориха вратата на кабинета на краля, видяха генерал Игор. Възможно ли беше да е за нападението над Картана? Въпросът беше решен вчера, а краля никога не променяше мнението си, но Игор имаше лека усмивка изписана на лицето си. Емили я побиха тръпки от него, но реши да не му обръща внимание и бързо попита баща си. 

  - За какво ни извикахте? - тя винаги се обръщаше любезно към него когато не бяха сами. 

  - След дълъг разговор с генерал Игор, преосмислих решението си и одобрявам мисията за нападение на войниците на Вастилия. Тома, Емили, вие двамата ще се присъедините към генерала и неговите подчинени, за да се гарантира успеха на мисията. 

  - Не може да сте сериозен. - Емили се ядосваше. Не разбираше какво е станало. Генерала е сладкодумен, да, но чак да промени мнението на баща ѝ. - Ако изпълним тази мисия, всичко което сме правили до сега ще е безсмислено. Ще загубим нашия неутралитет и ще сме пълноправни участници в тази война. 

  - Генерала ще ви обясни детайлите, но той е изготвил план, чрез който това няма да е проблем. 

  - Защо ще защитиш не повече от хиляда човека само за да обречеш цялата страна? - Емили не можеше да сдържи гнева си 

  - Нима всеки един гражданин не е важен? - краля повиши своя тон също. 

  - От кога живота на един е по-важен от благото на всички. Не е ли това твоето мислене? Не направили точно това в онзи ден? 

Краля се изправи и се приближи до дъщеря си. Повдигна ръката си и я удари. Това беше втория път през живота ѝ, в който той я е удрял по този начин. За момент тя загуби шокира, но бързо се отърси. Нямаше намерение да остави нещата така. 

   - Може да не ти харесват думите ми, но не забравяй, от кого съм ги научила. 

  - Прекаляваш! - изкрещя той и я хвана за врата, като през същото време я допря до стената - Аз съм краля на тази държава. Ако искаш да си войник се дръж като такъв и следвай заповеди, ако ли не млъкни и бъди послушна принцеса. 

  Всички в стоята не помръдваха. Никой не беше виждал толкова ядосан краля до сега. Явно онзи ден все още беше тежък за него. "Добре" промълви тя с последен дъх. Краля я беше стиснал толкова силно за врата, че не можеше да си поеме въздух. След като чу думите ѝ, той я пусна и изгони всички от стаята. 

  Емили осъзнаваше, че той е прав. В армията на Каталия, тя беше просто войник. За разлика от Тома, тя нямаше голям опит в истински битки. Едва от година изпълняваше мисии. Единствената причина да присъства на повечето събрания беше нейната връзка с короната. Ако искаше да се докаже пред всички и пред баща си, тя трябваше да бъде истински войник и да изпълнява дадените и заповеди. Но все пак, намери за странно промяната на решението. Тя, по-добре от всички, познаваше характера и нрава на краля и знаеше, че той не си променя решението лесно. Имаше чувството, че става нещо странно, но какво - не знаеше. 

 

» следваща част...

© Мария Желязкова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??