1.

Вечер, обсипана с чудеса. Вечер, която тя щеше да запомни. Вечер, в която малката Ани навършваше прекрасните 9 години. Но нека се върнем на сутринта, в която тя се събуди с усмивка на уста, усмивка, разкриваща красивото й грейнало лице. Нека ви разкажа за това така щастливо малко момиченце. Ани беше във 2-ри клас, доста любознателна за възрастта си. Четеше много, даже бих казала изключително много. Но тя не четеше какви да е книги. Ани четеше приказни книги, книги обсипани с феи, вещици, рицари на бял кон, изпаднали в беда принцеси и всякакви чудати същества, които самите ние сме срещали в тези книги когато сме ги чели като малки. Но за нея това бяха нещо повече от едни книги, нещо повече от едни хартиени страници. За нея, това бяха магически истории, изпълнени с вълшебство и истина. В този момент се замислям, нима и аз не си мислех същото преди много години? Да, така беше. И съм сигурна, че ако поровите надълбоко в спомените си, ще откриете точно тези същества, които са обземали мислите ви по цял ден и са ви придружавали до сънищата ви през красивите, тихи нощи. Но нека се върнем на точно това момиченце. Момиченце с рижава, вълниста коса, дълбоки и изразителни зелени очи, чипо носле, придружено с множество малки лунички обсипващи бузите ù както звездите вечер обсипват синьото небе. Тя се надигна от възглавницата със същата тази усмивка, протегна малките си ръце нагоре, сякаш се опитваше да докосне тавана и се прозя по най-сладкия начин, по който може да се прозее едно дете. Стъпи на дървения под с босите си стъпала и моментално нахлузи големи пухени пантофки, приличащи на малки бели зайчета. С пъргави подскоци тя отиде до бюрото си и погледна календара си. Месецът беше октомври, а с цветно кръгче беше ограден 14-тия днешен ден от месеца. Да. Днес тя ставаше на 9 години. Бързо се върна до леглото и грабна малка плюшена лисица. Ани имаше много играчки, но само тази, точно тази червеникаво-оранжева лисица й беше любима. Тя я гушна нежно в прегръдките си и ù проговори.

- Добро утро, Фокси! Днес е голям ден, помниш, нали? Каза тя с мекия си глас, а лисицата стоеше неподвижна в ръцете й, гледаща я със светло жълти, на пръв поглед лукави очи. А момичето продължаваше да я наблюдава с това свое невинно и детско изражение. Кимна с глава и се затича през вратата надолу по стълбите с весел вик на радост. Ето, драги читатели. В тази радостна сутрин започна всичко. Започна една магия, едно приключение, една история, която ще остане във вас дълго време, напомняща ви времето, когато бяхте деца, времето на мечтите, игрите и всичко останало, което забравяме когато станем възрастни. Но ако искате да продължите да живеете сивото си ежедневие и да вярвате в това, което виждате и познавате, то тогава този разказ не е за вас. Затворете страницата, и всичко ще бъде забравено... Ако ли пък искате да си припомните тези така далечни неща, последвайте това малко дете до нейния реален, магически свят и усетете магията, която той ще ви донесе.

2.

"Честит Рожден Ден!" Това беше написано върху голямата шоколадова торта над която с изплезен език се беше надвесила Ани. Тя беше заобиколена от майка си, баща си и много нейни роднини и приятели.. Имаше много хора. А и така трябваше да бъде. Бяха запланували голямо празненство.

- Пожелай си нещо мила. - Каза с весел глас майка ù.

- Но внимавай какво си пожелаваш, защото ще се сбъдне. - Допълни баща ù с поучителен тон. С весел пламък горяха девет свещички, девет години бяха изминали от нейният живот, но точно днес, тя щеше да открие нещо, което щеше да промени всичко. Едно духване... едно желание... Със здраво стиснати очи тя се наведе над тортата и изгаси вълшебният пламък на огъня. Изправи се, като широка усмивка беше застанала на лицето ù и не слизаше от там, а само секунда след това цялата къща се изпълни с весела глъчка. Всички изръкопляскаха и започнаха да викат радостно. След което наобиколиха тортата и лакомо започнаха да режат от нея. Ани мълчаливо се отдръпна и излезе на верандата отвън. Листата прехвърчаха около нея сякаш носеха някакво послание, а вятърът подухваше старите дървета, които се сбогуваха с листата си както правеха всяка година... Погледът ù се отправи навътре в тъмната гора която заобикаляше бялата им къща. Всеки ден тя я наблюдаваше, изучаваше я... Но точно сега, тя изглеждаше различно. Тревата, клоните на дърветата, странният полъх, който се носеше от нея... всичко ù изглеждаше по-приказно от преди...

- Защо си тук скъпа? Нима тортата не ти харесва? - Попита я майка ù, като прокарваше пръсти през меката ù коса.

- Не. Всичко е идеално... Но, просто за миг, ми се стори, че дърветата искат да ми кажат нещо, нещо, което трябва да знам... - Каза тя, като продължаваше да се взира в далечината между големите дънери.

- Прекаляваш с приказните истории Ани. - Каза майка ù като не спираше да я гали. А сега влез, защото всички очакваме теб. Време е да отвориш подаръците си. И двете се скриха в пълната с хора къща, като оставиха зад гърба си тайнствената и голяма гора.

Вътре я посрещнаха с радостни усмивки и поздравления. Тя се настани пред купчината с подаръци и всеки я подканваше да отвори неговия подарък като след това внимателно следеше изражението на лицето ù, докато тя разкъсваше красивата и цветна опаковъчна хартия. Имаше какви ли не подаръци. От красиви и големи кукли, до сервизи за чай и ръчно изплетени дрехи. Всичко това я радваше, но в тези подаръци тя не откриваше това, което я вълнува, това, което я правеше наистина щастлива - Книгата. Купът от опаковани подаръци свършваше, а тя така и не намираше този така желан и чакан дар. Ето. Дойде и ред на последния подарък. Подаръкът от мама и татко. За нейно голямо учудване, те внесоха в стаята малко, бяло, рошаво, поклащащо се тромаво на двете страни кученце. За миг Ани остана на мястото си. А кученцето малко по малко се приближаваше към нея.

- Куче...? - каза тя с тих тон. Но аз никога не съм искала куче.

- Знаем. Но с баща ти решихме, че ще е добре да ти дадем нещо, което ще те накара да излизаш по-често навън и да играеш, вместо да стоиш постоянно в стаята си и да четеш измислени истории.

- Но... Аз обичам да чета. Обичам да си представям магическите феи и приказни принцеси... Да си мисля за вълшебствата и красотата на света в книгите.

- Стига Ани. Не се цупи. Хиляди деца си мечтаят да имат животинче. А и ще е хубаво, да има нещо, за което да се грижиш.

- Аз имам за кого да се грижа. И това е Фокси. Нямам нужда от нищо друго. За миг настъпи мълчание в стаята. Всички бяха насочили погледите си или към Ани, или към родителите ù в очакване на следващата реплика.

- Казва се Блакхарт. - Наруши мълчанието баща ù. Кръстихме го така, защото от дясната си страна на крака има малко черно петънце, приличащо на сърчице. Хайде. Вземи го в ръце. - продължиха с усмивка родителите ù. Малкото дете продължаваше да стои неподвижно, докато кученцето седна пред нея и с изкривена на една страна глава, започна да я гледа с кафявите си влажни очи. Червенокосото момиченце се изправи до огромният куп с подаръци, грабна плюшената си лисица и се затича с тежки стъпки нагоре по стъпалата към стаята си след което се чу гръмко тръшкане на врата. Долу в стаята хората започнаха да се чувстват неловко, не знаеха какво да правят или кажат и един по един започнаха да си тръгват. В един момент, в стаята останаха само многото разхвърляни подаръци, разполовената торта и малкото, бяло кученце, което се беше свило на кълбо в средата на стаята и спеше, сякаш нищо не се беше случило.

3.

Още с влизането си в стаята, Ани забеляза на леглото си оставен пакет, който беше обвит с ярко червена хартия. Тя седна, като остави Фокси до нея, а пакета постави в скута си. Погали с пръсти лъскавата хартия и за няколко минути гледаше ту пакета, ту играчката до себе си. Нямаше картичка, нито бележка... Който и да го беше оставил, явно е бил в къщата... или пък може би не. Имаше само един начин тя да разбере.

- Какво ще кажеш Фокси? Да видим ли какво се крие тук? - попита тя, сякаш до нея стоеше живо същество. - Не се страхувам глупаче. Знаеш, че винаги съм готова за нови приключения. - Каза луничавото момиче с лека усмивка, а малките й ръце започнаха да търсят място, от което да отворят този така тайнствен подарък. Хартията се разгъна, а пред нея се откри това, което озарява винаги лицето на всяко дете. В ръцете си тя държеше книга. С дебели, твърди корици... корици, на които беше изобразено дърво, чиито клони се простираха и изписваха следното - "Безкрайната Гора". На вид, в заглавието нямаше нищо странно, повечето й приказни книги започваха с такова заглавие... Но тя не знаеше, че тази книга е различна, тя не знаеше, че щом веднъж отвори и разгърне нейните страници, ще попадне в свят, в който винаги е мечтала да бъде. Но и свят, в който не само щастието и радостта царуват...

4.

Тъмната гора, която обграждаше къщата на малкото луничаво момиченце сякаш беше погрозняла... Клоните на старите дъбове бяха оголени, студът пронизваше безмилостно и малкото останали зелени стръкчета трева, земята беше твърда- студът я бе сковал, все още нямаше снежна покривка и всичко изглеждаше още по-мрачно и тягостно...

Бяха изминали 2 месеца от онази щастлива утрин, в която малката Ани ставаше на 9 години. Майка ù стоеше на верандата, бавно поклащаща се на люлеещ стол с чаша горещ чай в ръка. Тъмни сенки бяха се появили под очите ù като ги правеха да изглеждат още по-дълбоки и хлътнали, скулите ù бяха ясно очертани, лицето ù - видимо остаряло, беше бледо, което караше тъмно-сините ù очи да изпъкват още повече. В тези, тъмно-сини очи се виждаше болка, но не каква да е болка, виждаше се болката от загубата на нещо ценно... а кое е най-ценното за една майка..?

На рамото ù се появи ръка. Беше бащата на Ани - Борис.

- Изминаха 2 месеца... 2 месеца от изчезването на малкото ни момиченце... И ние не можем да направим нищо... - проговори с едва доловим глас Виктория - майката на Ани.

Да. Бяха изминали 2 месеца от изненадващото изчезване на момичето. Всичко стана на рождения ù ден. Същата вечер родителите ù бяха влезли в стаята ù, но следи от Ани нямаше, единствената следа беше червена, гланцирана опаковъчна хартия, която беше захвърлена на леглото... а върху нея и върху цялото легло беше посипан ситен прах, сякаш като златен. Борис и Виктория веднага се бяха свързали с полицията, проведе се разследване, разпитваха се гостите, проверяваше се гората поне десетина пъти... но следи от момичето така и не се откриха. В един момент полицаите се отказаха и родителите просто трябваше да се примирят с това, че дъщеря им скита някъде сам самичка, или дори по-лошо - лежи мъртва нейде в гората или на някое друго дори по-ужасяващо място.

Какво се беше случило с тяхната дъщеря те можеха само да гадаят. А може би тя беше добре... разкъсвани от тези мисли родителите ù се бяха поболяли. Нищо друго освен мислите за дъщеря им не ги интересуваше и това малко по-малко ги погубваше. Виктория прекарваше голямата си част от ежедневието на верандата, с надеждата, че дъщеря й ще се завърне и тя ще може да види отново тази нейна така красива усмивка, да я погали по нейната така мека коса и да я целуне по пълното с лунички детско лице. А от друга страна Борис беше спрял да ходи на работа във фабриката по дървообработване и от там го бяха съкратили. Скръбта беше обзела и двамата и те малко по-малко рухваха. Слънцето започваше да се скрива зад големите дървета и хладината започна да се усеща още повече. Виктория потрепери за миг и Борис я подкани да влезе. Въпреки нежеланието си, тя го последва и след като той я прегърна, те влязоха в топля си дом след поредния мъчителен ден на очакване и надежди.

5.

Ани се намираше в гора, досущ като тази, която заобикаляше къщата ù. Тя нямаше представа как се е озовала там. Последното, което си спомняше беше, че седеше на леглото си, заедно с Фокси и... и онзи странен пакет.

- Фокси!? - Стреснато извика момичето, като разбра, че играчката не е в ръцете ù. Започна да се оглежда уплашено, но никъде около нея не виждаше оранжевата си лисица. Малкото дете седна на твърдата студена земя, като стисна коленете си с малките си ръчички. Замисли се, и реши да си спомни какво точно стана с нея. Припомни си, че беше в стаята си, след като се беше ядосала на родителите си, заради онова глупаво куче! И беше открила книга. Да! Тя си припомни всичко. Златния прах, с който бяха покрити кориците ù, начина по който бяха написани буквите ù...

Ани светкавично се изправи и изтупа малката зелена рокличка която носеше. Започна да се оглежда именно за тази книга. Може би там тя щеше да открие отговора на въпроса защо беше тук, а не на партито си по случай рождения си ден. Тя започна да тършува из всяко местенце, поглеждаше под всеки паднал клон и във всяка хралупа, но така и не успя да намери книгата си.

Малкото момиченце постоя няколко минути на едно място, опитвайки се да разбере какво е станало. Но тя така и не проумя как може да се е случило всичко това. Отърси се от тези мисли и реши, че е най-добре да намери пътя за дома, та нали беше в гората, в която беше израснала. Познаваше я много добре и знаеше всяка една пътечка, всяко едно поточе, ручейче и езерце. Познаваше животните и техните навици. Затова докато вървеше, тя беше спокойна. За миг тя забрави за това, което й се беше случило. Докато вървеше подритваше сухата шума и весело започна да си пее и красивата й усмивка отново озари лицето й. Но спокойствието й се секна, когато изведнъж в далечината тя дочу шум. Ани се спря и пеенето й прекъсна. Вероятно някоя катерица, заек или сърна си каза тя и продължи напред. Този път реши да бъде предпазлива и да не издава много шум. Но нещо в стомаха и се преобърна когато за втори път същият този звук отекна в гората и наруши нейното злокобно мълчание. Ани се спря решително, като не показваше ни най-малка уплаха, но вътрешно, тя се страхуваше неимоверно много. Изведнъж гората й се стори доста по-страшна от преди, а мрачното време спомагаше тази атмосфера да се затвърди. Момичето стоеше, заобиколено от дървета... ослушваше се и за най-малкия шум и се оглеждаше зорко за всяко едно непознато движение.

- Дали не си въобразявам? - запита се тя на глас.

Но тези реплики явно не й вдъхнаха достатъчно кураж, защото тя продължаваше да стои като вцепенена, очакваща и неочакваното. Ани се наведе и в едната си ръка взе един дебел клон, а в другата - не много голям камък. И ето пак този шум. Вече беше сигурно, че нещо, или някой я наблюдава. Тя стисна здраво камъкът в малките си ръце и беше готова да атакува веднага щом види нещо. Настана пълно затишие, подобно на това преди буря... Не се чуваха птици, нито скакалци или каквито и да е било други твари. Беше само тя - безпомощно, малко дете, насред тъмна и студена гора. Изведнъж, тя съсря зад едно паднало дърво нещо, което й беше до болка познато. Без да осъзнава, Ани изтърва камъкът и клонът, които държеше като свое оръжие... Единственото което правеше бе да гледа нещото зад това дърво. Шокът и изненадата бяха огромни. Детето не мърдаше, но нещото, което се показа иззад дървото, бавно, с леки стъпки, се приближаваше към нея... Жълтеникавите и изкрящи очи наблюдаваха момичето с изпитателен поглед.

- Лисица...? - със затаен дъх произнесе Ани. Изненадата беше голяма, защото в тази гора не се срещаха лисици. Те бяха отдавна изтребени от ловци заради напастите, които вършеха на стопанството или заради красивите им кожи. Но това не беше и обикновенна лисица. Както и гората не беше тази, която Ани познаваше толкова добре. Но малкото дете още не знаеше това. Тепърва, тя щеше да започне едно приключение, което ще е изпълнено с множеството приказни неща, които тя познаваше от книгите, които беше чела... Едно приключение, разкриващо истината за един свят, отдавна забравен и отдавна забулен с проклятие, което именно това малко дете трябваше да премахне...

6.

В този объркан ден, в тази тайнствена гора, едно малко момиченце беше седнало до един поток. Потопила крака в прозрачната и разхлаждаща вода, Ани движеше в нея малко клонче и сякаш рисуваше нещо с вълшебна четка. За миг спря и се обърна към необикновената лисица, която беше седнала до нея и я наблюдаваше с някакво загадъчно любопитство. Пронизващите й жълтеникави очи следяха всяко едно движение на луничавото дете. За миг, Ани дори почувства, че тези очи, проникват в самата й душа и разкриват и най-малката подробност криеща се в нея... всяка една мисъл, всеки един спомен... Но тя много бързо се отърси от тези си мисли и продължи да гледа животното седящо кротко до нея, което преди не по-малко от половин час, беше я изплашило до смърт.

- Знаеш ли...? - Заговори Ани като продължаваше да гледа и изучава оранжевата лисица. - Ужасно много приличаш на Фокси! Тя е най-добрата ми приятелка и я имам от самото си раждане. Знае всичко за мен... Но... за жалост, мисля, че повече няма да я видя. - продължаваше разказа си тя, като сведе лицето си към земята и сълза с кристална чистота падна от очите й. Последва миг на тишина. Лисицата продължаваше да наблюдава Ани със същото това изражение, с което я гледаше още от самото начало.

- Мислиш ли, че наистина бих те изоставила, малка ми принцесо? - чу се глас, толкова звънлив и същевременно с толкова изискано звучене. Глас, който сякаш отекна в гората и накара всички животни, птици и влечуги да се заслушат в него. Ани с нетипично за нея уплашено изражение започна да се оглежда наоколо... Нима този глас звучеше само в съзнанието й? Толкова реален? Толкова звучен?

- Не знаех как ще реагираш в този момент принцесо. - отново с човешки глас заговори лисицата. - Но не можех да продължавам да те наблюдавам в това състояние. Да тъгуваш за нещо, което е до самата теб. Ани стоеше вцепенена гледайки животното, което продължаваше да мърда устните си, под които се показваха бели и идеално подредени, остри зъби.

- Та нима това е възможно? Но... ти беше играчка! - Продължаваше уплашено Ани.

- Има още много неща, които трябва да разбереш. Но за целта трябва да ме последваш. Тази гора не е толкова безопасна както си мислиш...  Вече не. - Хайде! Времето ни е малко, а опасностите - много. - Завърши Фокси, като с лек скок направен сякаш без усилие премина над потока и застана на другата страна чакайки Ани, която все още не можеше да се опомни от случилото се. Повторно подвикване от страна на говорещата лисица малко стресна Ани, защото тя сякаш беше изпаднала в транс. Реши, че за момента явно няма време да размишлява над всичко това и забързана започна да следва вече бягащата лисица. Времето се беше изяснило и слънцето грееше високо над тях и над огромната гора. Нежните лъчи сякаш галеха всичко, включително и тях. Рижавите вълнисти къдрици на луничавото момиче подскачаха весело и огрявани от слънцето добиваха невероятен блясък. Странно... пътят и се виждаше така познат. Бяха подминали дъб, досущ като този близо до къщата й. Помнеше го добре, защото преди 1 година, докато се катереше по дебелите му клони преследвайки една катеричка, тя беше паднала и си бе счупила ръката. "Нима е възможно да се прибирам у дома..?" - Помисли си Ани, като тази мисъл я накара да си спомни колко й липсваха родителите й и мисълта, че може би се завръща у дома я караше да се усмихва и да ускори крачка като малко по-малко настигаше другарката си, която я прекара през цялата гора. През целия път до тук те не бяха говорили... И докато вървеше, Ани започна да обмисля всичко, което се бе случило днес. Как се бе озовала в тази така позната гора, как беше изгубила както книгата, така и любимата си играчка... Но пък се беше появила тази лисица. Животно, което говореше с човешка реч. Дори и в най-смелите си фантазии, Ани не си представяше нещо подобно. Чувство на страх и на огромно любопитство я облада. Какво ли щеше да последва сега? Толкова въпроси и объркани мисли се лутаха в главата й, че тя си мислеше, че ще полудее. Изведнъж всичките й тези мисли бяха прекъснати от лисицата, която се беше спряла пред нея.

- Пристигнахме! Точно зад тези дървета ще откриеш мястото, което ще отговори на всичките ти въпроси и всичко ще ти се изясни, принцесо моя. - Говореше лисицата, като едва забележима усмивка се появи на оранжевата й муцуна. Ани се огледа. Продължи през дърветата следвана от Фокси. И изведнъж, тя се озова на мястото, на което беше израснала. Същият двор, същите дървета... но каква изненада последва, след като на мястото на бялата, двуетажна къща, в която Ани беше израснала се издигаше нещо друго... Нещо величествено, далеч по-различно от това, което тя бе гледала 9 години, нещо, което я накара да разбере, че явно наистина не се намира на това свое познато място...

И така бе в действителност. Ани се бе озовала в свят, в който вълшебствата и магията контролираха всичко, свят, който бе далеч от нейният - реалният. Какво щеше да се случи с нея от тук нататък, ще разберем, ако отворим сърцата си, видим това, което вижда тя и последваме лисицата и луничавото момиче в приключението, което се очертаваше да бъде опасно, интересно и най-важното - вълшебно!

7.

Луничавото момиче се намираше пред огромен дворец! Тя имаше чувството, че кулите му достигат облаците и действително беше така. Дворецът беше величествен, но нещо не беше наред. Многото градини около него бяха повехнали и на тяхно място имаше само изгнила и пропита с влажен мъх и гъста мъгла земя, която сякаш не даваше никакви признаци на живот. Без да броим многото тръни, бодливи храсти и изсъхнали дървета, около двореца сякаш беше налегнала смъртта и нищо друго не вирееше там. Самият дворец от друга страна изглеждаше все още добре. Заобиколени от бяла и тежка мъгла с някаква непоносима миризма кулите на двореца бяха пропукани на места, но нямаше някакви по-сериозни щети. "Какво ли се беше случило?" - помисли си Ани, като не забеляза, че лисицата тръгна напред и застана пред огромните дървени врати на двореца. Когато детето я настигна и се спря до нея, лисицата въздъхна.

- От тук продължаваш сама. Аз имам друга задача, която трябва да свърша, но не се тревожи. Много скоро ще се срещнем пак! - Сбогува се животното и преди Ани да каже каквото и да е било, лисицата се скри измежду големите дървета и навлезе навътре в гората от където дойдоха преди малко.

- Е... Значи съм сама. А какво ме чака зад тези големи врати мога да разбера само като ги отворя и вляза вътре. И ако там се крие отговорът на всичко това, то тогава не трябва да се колебая и миг повече.

След като изрече тези думи, Ани протегна ръката си с мисълта да натисне дръжката и да открехне вратата, но тя стоеше като вцепенена. Беше я обзел някакъв страх и тя не можеше да се престраши да направи тази така решителна и важна крачка към новото и неизвестното. Докато тя все още стоеше пред вратата размишлявайки над това, което ще последва, Ани усети някакво чуждо присъствие. За момент даже си помисли, че лисицата се е върнала за да й вдъхне кураж, но уви, не беше тя. С пъргаво движение Ани се обърна и отправи поглед към мястото от което усети движението... Нямаше никой. Дали съзнанието й не си правеше шега с нея? Тя отново се обърна към вратата, като реши да остави зад гърба си мрачната гора и най-накрая да влезе в двореца. Малко преди тя да открехне тежката дъбова врата някой я докосна по рамото. Ани замръзна. Чу се някакъв звук, наподобяващ ръмжене и човешка реч смесени в едно. Тя не успя да свърже изреченията, но няколко думи отекнаха в съзнанието й и не можа да ги забрави. - "Проклятие", "Смърт" и "Вечност". Настъпи мълчание, а нещото, което беше зад нея продължаваше да я държи за рамото във хватка, от която тя трудно можеше да се освободи. Усещаше се миризма на изгнило дърво, мъх и на нещо влажно, от което започваше да й се гади. Но въпреки зловонния аромат, тя се държеше смело. Поне се стараеше да изглежда така. Накрая след няколко минути на неловко мълчание Ани проговори:

- Виж, който или каквото и да си, и каквото и да искаш от мен, аз няма да избягам. Ако искаше да ме убиеш или нараниш до сега да го беше сторил, но явно не си дошъл за това. Или поне не още.

С последни надежди Ани се надяваше, че всичко това ще се окаже просто един кошмар, но от кога кошмарите са толкова реални? След като произнесе тези думи тя усети, че съществото зад нея отпуска хватката си. Малко по малко тя се освобождаваше, но все пак бе предпазлива и не посмя да се обърне. Но нещото все още беше там. Все още се взираше в дългата й чуплива, рижава коса. Все още се усещаше тежката миризма, която вече наистина не й понасяше.

- Ти няма да успееш да ни спасиш. Никой преди теб не е успявал, а всички бяха толкова силни и все пак не успяха, та ти ли... Едно просто, малко и глупаво дете! Просто една пионка в този свят, пионка, която много скоро ще бъде извадена от игра... Тук всичко е различно, тук всичко е по-мрачно, по-зло и никой не ще ни избави от тази ни участ. Върви си дете! Върви си докато все още можеш да го направиш...

Ани не дочака да чуе повече. Обърна се и с всичка сила изкрещя думите, които я крепяха много дълго в това приключение:

- Аз съм силна! Аз нямам страх! Аз съм... аз съм избраната! - Но когато се огледа наоколо, тя не видя нищо друго освен няколко изгнили и вече едва крепящи се дървета, които водеха към гората, която изглеждаше също толкова негостоприемна... Ани реши да не се бави и миг повече и със силен натиск тя открехна тежките врати на двореца. След като те се затвориха и отведоха детето към вътрешността му, навън отекнаха думите, които сякаш се пропиха във влажната земя и напомняха за наближаващата опасност... "Пази се!".

8.

Другарката на Ани в пътешествието в момента се намираше дълбоко в гората. Беше се спряла на един голям и плосък камък до брега на чиста река. Седнала, взирайки се във всички посоки тя сякаш търсеше или чакаше някой. И този някой най-накрая дойде. Огряна от слънчевите лъчи, лисицата продължаваше да седи неподвижно, а козината й обляна от сиянието на слънцето изглеждаше още по-бляскава.

- Алмас. Забави се. А знаеш, че в момента времето е наш враг. Принцесата е вече тук и за сега е в безопасност, но ако не се организираме бързо, не се знае до кога дворецът ще я държи на разстояние от Зеленооката.

- Съжалявам. Но ми трябваше време да се измъкна от тази обител на злото и трябваше да съм сигурен, че никой не ме е видял.

До лисицата беше застанал човек, около 3 метра висок с доста необикновена външност. Тялото му беше мускулесто, жилаво и доста издържливо. Имаше дълга до раменете буйна, къдрава коса, която спокойно падаше върху грубото му лице по което си личаха множество белези, правещи го да изглежда още по-свиреп. Очите му бяха жълти на цвят, искрящи и пронизващи те изпъкваха на фона на мургавото му лице. По цялото си тяло имаше необичайно много окосмяване. Беше гол до кръста, а надолу бе препасан с парче вълча кожа на която бяха закачени няколко вида оръжия и едно малко шишенце с белезникава червена течност в него. Съдържанието на тази течност беше кръв. Но по-късно ще разберете значението й.

- Хайде! Стъмва се, а трябва да съберем всички преди да е настъпила нощта. Сам знаеш, че когато слънцето не осветява гората, дори за нас мястото не е безопасно. С лек бяг двамата продължиха по малка и неотъпкана пътечка, която водеше до голяма пещера. Слънцето започваше още по-бързо да се скрива зад дърветата като отстъпваше мястото си на бледата месечина. Алмас и лисицата ускориха бягането си и вече бяха на входа на пещерата. Четириногото животно подкани с леко движение великана, който сякаш не изгаряше от голямо желание да влиза вътре. Намираха се в непрогледен мрак... Вървяха около стотина метра след което се забелязаха някакви проблясъци. След още няколко метра проблясъците ставаха все по-ясни и се превърнаха в лъчи светлина, които осветяваха стените на студената пещера. Двамата навлязоха в помещение осветявано от запалени факли. Спряха се, а около тях се бяха наредили в кръг множество необикновени същества и животни, които обитаваха гората. Едни изглеждаха уродливи и грозни, други пък изпъкваха с прелестните си одежди, елегантни дълги крила или коси със златни оттенъци, достигащи земята. Шумна глъчка огласяше цялото място, но когато лисицата си проправи път заедно с Алмас всички замлъкнаха. Тя се изкачи по каменни и извити стълби до място приличащо на огромен каменен пиедестал, а Алмас я следваше като след това застана плътно до нея. Всички тръпнеха в очакване какви новини носи лисицата и какво ще последва от тук нататък. Съществата следяха с очи всяка нейна мимика и не я изпускаха от поглед.

- Тази вечер всички трябва да отидем в двореца. - Със строг, но все пак загрижен тон подхвана лисицата. - Принцесата ще има нужда от нас и всеки един трябва да се отзове в идващата битка...

- Но... До сега никой от тези които са се осмелявали да се изправят срещу Зеленооката не са оцелявали, не можем да поемаме такъв риск само заради някакво дете. - Прекъсна я един от присъстващите гноми.

Последваха множество коментари от сорта на това колко е опасно всичко това и че накрая всички ще загинат. Но след няколко минути убеждаване от страна на лисицата всички задружно започнаха да излизат от пещерата отправяйки се към двореца и малкото дете намиращо се в него. Слънцето вече се бе сбогувало с деня и луната огряваше необезпокоявано големите площи на гората. Те напредваха бързо и не след дълго всички се бяха изправили пред величествената постройка гледайки я с удивление.

- Хайде! Не трябва да се бавим и минута повече в тази прокълната гора. - Проговори лисицата и всички следвайки Алмас се отправиха към залата, в която се намираше Ани.

Когато и последното животно влезе и вратите на двореца се затръшнаха навън вече беше настъпил непрогледен мрак, който и самата месечина не можеше да преодолее. Нещо по-силно от природата играеше роля тук. И това нещо беше магията на Зеленооката.

9.

Лисицата, Ани и всички останали се намираха в огромна зала. При влизането на лисицата, луничавото момиче моментално се обви около шията й и я прегърна силно. Леко изненадани, съществата съзерцавайки тази сцена се усмихнаха нежно. Трогателният момент продължи няколко минути през които Ани не спираше да се радва на животното и да му казва колко много й е липсвало.

- Мислех, че няма да се върнеш. - прошепна Ани до ухото на лисицата и тези думи накараха животното да се почувства значимо.

 Всичко това беше попречило на детето да види какво има около нея и когато най-накрая лисицата се освободи от малките й ръце, тя стреснато започна да оглежда всички магически същества, като внимателно и бавно изучаваше всяко едно от тях с любопитните си зелени очи. Всички стояха неподвижно и се стремяха да изглеждат колкото се може по-гостоприемни и дружелюбни, ала някои от уродливите същества нямаха възможността да изглеждат очарователни по какъвто и да е било начин и поради тази причина се бяха свили в малка групичка извън тълпата. Със зяпнала уста, Ани кръжеше около всички и ги гледаше с глуповато изражение. С несигурни крачки тя се приближи към жена с тяло, което наподобяваше това на някакво влечуго. Кожата й бе покрита с лъскави люспи, на които светлината придаваше разноцветни оттенъци. С дълга, черна, права коса и лице, което въпреки грубата външност имаше много нежни черти. Очите й бяха искрящи и червени като горящ пламък, който не спираше да бушува и да изгаря всеки, който се загледа твърде дълго в изпепеляващия й поглед. Бели, остри зъби се показваха изпод плътните й устни, а дълъг, раздвоен език от време на време се появяваше придружено със съскане, което прерязваше тишината. Стройна, тя стоеше пред детето нарамила меч, привидно твърде голям за крехката й външност, но безспорно носен с лекота.

С неловко движение, Ани плъзна пръсти по зеленикавата й и влажна кожа, като не спираше да я наблюдава.

- Това е Грина. - Чу се гласът на лисицата. - Тя е една от най-силните ни войници и смело брани всеки един от нас, ако е изпаднал в беда... Принцесо, всички ние сме предани на една войска предвождана от самата теб. Но въпреки дивото и въпреки настървения животински инстинкт у всеки един от нас, ние сме благородни и също можем да изпитваме обич, радост и тъга. Въпреки силата ние също можем да бъдем наранени. Така че, не се подлъгвай заради свирепия външен вид на някои от нас, защото сега не сме това, което бяхме преди. Над нас тегне проклятие, което ни кара да изглеждаме по този начин - свирепи, кръвожадни и безмилостни. Ти, ти трябва да ни помогнеш! И ние всички ще те следваме по тежкия път и дори ще се жертваме заради теб, принцесо.

Лисицата утихна и покорно наведе главата си към земята, а всички останали я последваха като се приведоха в тържествен поклон.

- Сега всичко зависи от вашето решение принцесо.

Ани постоя няколко минути като не мърдаше. Всички я бяха наобиколили и тя започна да разбира, че в момента те разчитат единствено и само на нея. Така че без да има огромен избор, Ани каза следното:

- Е, приятели... С вас съм! Но няма ли най-накрая някой от вас да ми обясни за какво проклятие става въпрос и от какво трябва да се спасите, защото ако ще побеждавам нещо, то тогава трябва да знам какво е то! - Каза с шеговит тон Ани и лъчезарна усмивка се появи на луничавото й лице.

Всички се изправиха и се засмяха. Нещо, което не бяха правили от години. Нещо, което ги сплоти още повече в мисията от която зависеха животите на всички им. Нещо, което ги накара да осъзнаят, че може би надеждата наистина се крие в това дете! И че може би най-накрая, са открили ключът, който щеше да разкрие мистерията около тяхната гора.

- Хайде! Време е да отидем при кралят. Там ще ти обясним всичко, което те интересува, а и трябва да се наспим, защото утре ни чака тежък ден. Но всичко с времето си. Сега нека отидем в трапезарията, където ни очаква кралят и където ще можем да се нахраним, защото умирам от глад!

Всички се съгласиха с думите на лисицата и с нетърпение очакваха да вкусят от многото вкусни храни, които бяха отрупани на огромната маса. И всички щяха да се насладят на всичко това, защото именно днес, ще е последният им спокоен ден, изпълнен със смях и веселие. 

10.

Всички се бяха настанили на огромна маса, отрупана със всевъзможни лакомства. На почетен трон в единия край на масата се беше разположил  възрастен, може би около 50-60 годишен старец, с прошарена коса и двуседмична брада, който изглежда имаше някаква тъга в очите си и това се забелязваше въпреки леката му усмивка подтикната от гледката на множеството същества поглъщащи безцеремонно големи количества храна без каквито и да е било обноски. Старецът имаше сиви, строги очи наподобяващи цветът на скалите. Може би поради тази причина и погледът му сякаш излъчваше студенина и скованост. Под тези очи си личаха подпухнали торбички и лице, изглежда отдавна неподдържано и занемарено. Всичко това подсказваше, че този човек се е отдал единствено на тревоги и мъки, на които решение явно не можеше да се открие. Именно този немарлив старец беше кралят. Кралят, който би трябвало да изглежда властен, силен и непоклатим, мъдър в решенията и действията си... Но противно на това, този човек се беше предал, беше станал безпристрастен в управлението на кралството и единствено нещо, което подсказваше за човека, който е управлявал със здрава ръка всичко тук преди много години бяха именно неговите все още строги сиви очи, в които си личеше малкото пламъче на надеждата борещо се, за да не загине.

Отдясно на кралят се беше настанила Ани. Луничавото дете беше седнало на малък, тапициран в червено кадифе стол, на който тя изглеждаше наистина като славна принцеса. Сложила в скута си малките си ръце, тя продължаваше да оглежда с любопитство всички останали като не обелваше дума, но смело се усмихна като пред погледа й се появи елф, който се мъчеше да достигне купата с малиново сладко по средата на масата, но явно ръстът му не беше достатъчен за тази цел и след дълго протягане той си седна огорчено и скръсти зелените си ръце правейки гримаса като малко дете, на което не са купили любимата играчка.

Когато отмести погледа си от елфа, Ани забеляза, че лисицата, която беше от лявата страна на краля, говореше с него. Но поради голямата шумотевица предизвикана от всички, които седяха на масата тя не можа да разбере и дума от разговора им.

След няколко минути кралят се изправи и с тежко кашляне предизвика мълчанието на останалите и всички до един впиха поглед в строгите му очи очаквайки да проговори. Единствено един лаком трол все още примляскваше, но скоро и той вече се беше успокоил и покорно наблюдаваше кралят.

- Знаете поради каква причина всички сме се събрали тук. Но нека обясним на нашата почетна гостенка всичко, което й е нужно за да можем да продължим дългогодишната си битка срещу злото, и по-точно срещу Зеленооката. - започна кралят с дълбок глас своят разказ за това, което се е случило с жителите на двореца и обитателите на гората.

- Всичко започна преди 15 години... Тогава се ожених за Екатерина - моята първа и голяма любов. Поне така си мислех преди. Всичко беше наред, докато не дойде ред на сватбата. По точно денят след нея. Явно Екатерина си е мислела, че когато се омъжи за мен, тя ще наследи половината ми кралство и заедно с него богатството и земята, която имам. Но когато на следващата вечер след сватбата аз легнах на легло покосен от някакъв вирус, бях започнал да бълнувам, че ако умра, оставям всичко на дъщеря си Соня. - казвайки тези думи, кралят обърна главата си към лисицата стояща до него и нежно я погали.

"Но... дали това е възможно?" - помисли си Ани. - "Дали в действителност лисицата беше дъщеря на този човек?".

- Но през нощта, докато съм бълнувал заради треската - продължи той разказът си, като ръката му все още продължаваше да гали главата на рижавото животно. - Докато съм бълнувал, мислейки, че до мен стои именно Соня, всъщност, аз съм говорел на Екатерина. За щастие, на другата сутрин вече бях като нов човек, благодарение на многото грижи на дъщеря ми и на знахарите, които ме лекуваха с какви ли не билки и тайнствени рецепти, в действителност оказали се наистина полезни. Но... но Екатерина вече не беше същата. Вече знаейки, че няма да наследи нищо от мен, тя се превърна в нещо, което не предполагах че може да бъде. През нощите, когато аз съм заспивал дълбоко, тя е отивала дълбоко в гората и е вършела неща, които в момента даже се страхувам да изрека. Ритуални жертви, които тя правела, за да се присъедини към някаква тайнствена черна магия, убийства на животни - най-вече сърни и заклинания, които един ден наистина подействаха. Знаех, че съпругата ми вече не е тази обичлива и добра жена, която беше в началото, знаех, че върши неща, които бяха нередни и опасни... но въпреки това отричах всичко и я защитавах пред поданиците си и пред дъщеря си. Докато един ден... един ден вече бях безсилен пред нея, пред силата й и пред това, което стори със всичко наоколо. В този ден, тя се появи в двореца, облечена в дълга роба, направена от мъх, листа и клони на върба, която се влачеше зад нея като оставяше непоносима миризма на гнило месо, блато и изгнили дървета. Вече нямаше следа от русата й коса със златни отблясъци, която беше толкова искряща на слънчева светлина, че можеше да заслепи всеки, вече ги нямаше онези сини, сякаш сапфирени очи, които можеха да накарат и най-силният мъж да се предаде пред нея. На тяхно място се бяха появили коса и очи, които можеха да всеят у човек само страх и отвращение... Буйна, рошава коса със мръсно зеленикав цвят сякаш направена от изсъхнали водорасли и тиня се беше появила на мястото на красивата й руса коса, а искрящи зелени очи скриваха красивият син цвят на предишните й изразителни очи. Това вече не беше моята жена, не беше Екатерина, която познавах. Това беше една Зеленоока вещица, която с очите си причиняваше беди, които до ден днешен не можем да предотвратим. С един неин поглед, тя превръщаше всеки един от поданиците ми в нещо смесено между дървета и хора, които всъщност бяха като зомбита. С деформирани тела и лица, и мозъци, подчиняващи се само на Зеленооката те вече сякаш нямаха нищо човешко в себе си... Така, тя превърна всички обитатели на двореца ми в нейна зла армия от деформирани човешки тела и промити мозъци, които правеха всичко, което тя им заповядаше. - За миг кралят спря разказа си и погледна през прозореца към тъмната гора, а в сивите му, студени очи се появиха сълзи. Всички стояха мълчаливо и наблюдаваха старецът, а Ани с мек, детски глас наруши тягостното мълчание в голямата зала.

- А какво се случи с дъщеря ви и със всички животни обитаващи гората?

Кралят я погледна, а в очите му вече нямаше и следа от искрящите сълзи, които проля преди няколко минути. Сега в очите му се четеше единствено гняв и ярост, които само чакаха да излязат наяве.

- Колкото до дъщеря ми, която ти вече много добре познаваш... Зеленооката я превърна в това, което виждаш в момента. Лисица. А всички останали животни успяха да избегнат магията й, но за жалост само наполовина... Точно поради тази причина повечето същества, които виждаш тук са уродливи и плашещи, а малка част са останали с предишния си облик и са единствените, които ми напомнят за времената в които аз царувах и управлявах всичко тук.

Кралят се умълча за втори път и нямаше изглед да продължи с каквито и да е било разяснения. Всички виждаха, че той е твърде изморен за каквито и да е било разговори и Алмас го изпрати до стаята му за да си почива. Малко преди да се скрие от погледите им, той проговори с мъка:

- Ани... ти си единствената ни надежда!

Останалите същества също се отправиха към стаите си за заслужен сън, а на масата останаха единствено Ани и лисицата.

- Принцесо...

- Защо ми казваш принцеса, след като аз съм просто едно дете?

- За мен вече е късно да нося тази титла. - проговори лисицата. - Сега ти си тази, която ще продължи управлението на този дворец и на тази земя. Но нека не мислим толкова за далечното бъдеще. Нека си легнем, защото утре рано сутринта тръгваме през гората за да стигнем до леговището на Зеленооката, а по пътя трябва да измислим и начин как да я победим, защото никой до сега не е успявал.

Двете се отправиха към огромна спалня и заедно легнаха в мекото и пухено легло, но нито една от тях не успя да мигне през нощта. Така до самото разсънване и до самият изгрев на слънцето те бяха обзети от мисли за бъдещето и за пътят, който им предстоеше.

11.

Вече беше сутрин и всички се бяха събрали пред двореца. Времето беше горещо и Ани бе вързала с бяла панделка своята рижава коса, но няколко кичурчета игриво се спускаха пред лицето й, покрито с много лунички. Решиха, че нямат време за закуска и е по-добре да тръгнат рано, за да имат повече време да се придвижват. Лисицата и Алмас бяха застанали до краля и се сбогуваха, а Грина, жената-гущер отведе Ани до една малка, открита поляна, където ги чакаше нещо, което луничавото дете не предполагаше, че ще види точно тук.

- Мисля, че ще ти е нужен помощник в битката. - каза Грина, а ръката й сочеше към огромен, бял вълк с изящни и силни криле, който на десният си крак имаше някакво черно петно... петно, наподобяващо сърце.

- Това е Блакхарт. Но вие вече се познавате. - продължи Грина, гледайки момичето до нея.

Ани не можеше да повярва на очите си. Дали това наистина беше кучето, което тя получи на рождения си ден? И ако е то... то това означава ли, че някъде тук са и родителите й? Объркани мисли минаваха през главата й и тя не забеляза, че вълкът вече бе пред нея и я гледаше по същият този начин, по който я гледаше и малкото бяло кученце на рождения й ден.

- Блакхарт! - прошепна детето и силно прегърна огромното животно, като осъзна, че то е единственото нещо, което й напомня толкова много за родителите й.

Животното я гледаше.

- А когато бях малко кученце не искаше и да ме погледнеш... - проговори шеговито Блакхарт.

- Хайде! Другите са вече готови за път и ви очакват. - каза Грина, като подкани Ани и белият вълк да тръгват.

Когато вече всички се бяха събрали, кралят им пожела успех за последен път и те потеглиха заедно към гората и към Зеленооката, а какво ги чакаше там, никой не можеше да предположи.

12.

Зеленооката се намираше в огромна зала, изработена изцяло от дърво. Седяща на прецизно изработен, дървен трон, тя държеше в ръцете си книга. Но не каква да е книга, а книгата, която беше довела Ани в магическата гора. Грубите й нокти с бавни движения се плъзгаха по твърдата корица на която беше изобразено голямото дърво с простиращи се на всички посоки клони.

- Това малко дете няма да ме победи... не и докато книгата е в мои ръце.

Пръстите й лукаво започнаха да прелистват пожълтелите и вече остарели страници, а на лицето й се появи грозна и злокобна усмивка, която не предвещаваше нищо добро. След миг, със затаен дъх тя се спря на някакво заклинание и бавно се изправи.

Дългата й зелена роба се влачеше след нея и оставяше влажна пътека зад себе си. Нямаше никой около нея, а дори и да имаше то той нямаше да издържи дълго на миризмата, която витаеше навсякъде. Сякаш като мъгла, Зеленооката с безшумни стъпки се отправи към малка и сякаш изолирана от огромната зала стаичка, в която единственото съдържание беше една малка, покрита с прашен плат клетка. В стаята нямаше прозорци и поради тази причина Зеленооката беше запалила факла, с чиито пламък помещението добиваше лека светлина със странни оттенъци. Тягостната и мъчителна тишина би докарала всеки до лудост, но горската вещица не изглеждаше ни най-малко притеснена от това.

Откривайки клетката, пред нея се разкри дребно, свито на кълбо, сиво на цвят същество. Външният му вид беше повече от ужасяващ и отблъскващ. Въпросното сиво същество, бе с набръчкана кожа, покрита с множество малки косъмчета приличащи на мъх. Въпреки, че тялото му наподобяваше размерите и вида на бебе, то нямаше нищо общо с човека. Имаше дори и ходила, но на гърба му се различаваха и чифт ципести крила, които се бяха обвили около крехкото тяло на съществото. В този момент едва ли някой би понесъл гледката на това уродливо изчадие над което се бе надвесила Зеленооката. За миг, докато го наблюдаваше тя изглеждаше по начина, по който една майка приспива детето си вечер.  Но изведнъж вещицата отмести погледа си към книгата и отново започна да прелиства страниците, сякаш до нея нямаше нищо.  Поставила факлата до клетката и обхванала книгата с две ръце тя започна да произнася думи, които не бяха свързани с човешката реч по никакъв начин. Членоразделни думи и срички се изричаха от уста, намираща се на прогнилото лице на Зеленооката, а тонът й с всяка изречена дума се усилваше и огласяше цялото място докато в един миг тя не замлъкна, а с мълчанието й се роди нещо ново, нещо, което тя щеше да използва за зли цели и по всякакъв начин, нещо, което бе създадено от зло и ще служи на зло, нещо, за което единствена цел бе да унищожи врага, а именно – Ани и нейните другари.

Взимайки факлата в ръце, Зеленооката внимателно освети клетката и съществото намиращо се в нея. Изглежда, че нямаше някакви признаци на живот, но след малко по-внимателно вглеждане тя забеляза, че съществото помръдва леко едното си крило. След още няколко минути, то вече се беше изправило в клетката и наблюдаваше вещицата с поглед, който излъчваше някакъв вид благодарност, но и недоверчивост.

Зеленооката остави книгата на трона в голямата зала и се върна при сивото същество. Протягайки кокалестата си ръка, тя внимателно отвори клетката, а от там с изключителна бързина изкочи крилатата твар и след не дълго лутане в тъмната стая, съществото се отправи към залата и към единственият голям прозорец, откриващ изгледа над гората.

- Лети! Лети мой мил поданико... и намери това малко човече, което се опитва да осуети постигнатото от мен през тези години. – провикна се Зеленооката и сякаш гласът и проглуши цялата гора.

Имайки за цел да шпионира, сивото същество се отправи към облаците за да намери Ани и тези, които я придружаваха. И малко по-малко отдалечавайки се от дървената крепост на Зеленооката то приближаваше нищо неподозиращите ни в този миг герои.

13.
Студът, обгръщат тялото му го вдървяваше. Усещаше как кръвта в крайниците му започваше да се движи все по-бавно, а треперещите му длани добиваха виолетово-синкав цвят. Дори за миг да забравяше острата болка, която обхващаше тялото му, тъмнината в която се намираше го подтискаше и болката се завръщаше сякаш по-силна от преди. Нищо не беше в състояние да го помръдне дори и милиметър. Само все още топло облаче бяла мъгла излизаше от устата му през няколко секунди, сподавено от мъчителни стонове, предвещаващи идващата смърт. Но не, сякаш температурата бе изчислена идеално точно, за да не успее да го убие...
Метален звук идващ от съседен коридор за момент секна дишането му и той с всички сили, които никак не бяха много, се напрегна и изостри сетивата си. Завъртането на ключа в заскрежената брава го накара да настръхне, а студът сякаш вече се бе впил дори и в пулсиращото му сърце, когато топъл лъч светлина обля посърналото му лице. Но топлината този път не увещаваше нищо добро.
Вдигнал немощно глава, той можеше да различи единствено играещият пламък на огъня и неясен, мъглив силует.
- Легнал в краката ми вече не си толкова силен, нали, царю? Цар... тази титла вече няма да ти е нужна. Не и когато си мъртъв. – Изричайки тези думи, Зеленооката се надвеси над треперещото му тяло държейки кинжал, с метално острие по-студено дори от леда, който беше сковал вече едва помръдващото се тяло на царя. Пронизвайки със злоба пулсиращото му сърце, тя се вглеждаше в очите му, сякаш искаща да разбере нещо, което се криеше дълбоко в ума му…
- Не! – подскочи Ани, като с викът си събуди всички спящи същества около нея.
Лека суматоха и смут се появиха сред групата, и лисицата бързо дотича до Ани и до Блакхарт, който я бе обгърнал загрижено с голямото си крило и я успокояваше.
Нашите герои се бяха настанили на малка поляна, заобиколена от шумяща река и тук таме дървета, като в последствие решиха, че ще бъде отлична за направата на лагер и нощувка.
Детето бе цялото обляно в пот, треперейки, то се взираше в пукащите сухи съчки, които необезпокоявано горяха в огнището пред нея. Пристигайки, лисицата мигновенно се обви около детето и грижовно започна да го ближе по поруменелите и горещи бузи. Реакция от страна на Ани нямаше. Ноща беше хладна и всички се грижеха за огъня и за това той да не изгасне. Грина помагаше на една фея с пренасянето на дърва, а Алмас се беше заел да обходи площите наоколо заедно с Блакхарт за да провери дали няма някой от неприятелите им наоколо. А край огъня останаха Ани и лисицата.
- Всичко беше просто един кошмар, принцесо. Вече си в безопастност. – успокояваше я лисицата.
След кратко мълчание и Ани проговори.
- Но баща ти не е в безопасност... Тя го е хванала – Ани погледна лисицата, а после сведе поглед отново към огъня. – И още по-лошо. Мисля, че баща ти е в огромна беда, и докато ние тук спим спокойно, тя... тя... – Заплака Ани, като не успя да довърши изречението си. Детският плач се разнасяше из гората сякаш с вятъра и озвучаваше всяко малко кътче в нея. Закрило лицето си с малкитте си ръце, детето не спираше да ридае, а лисицата, незнаейки какво да каже или направи бавно се отдалечи от Ани и се запъти към мястото, където Грина беше се подпряла на един дънер и се взираше в някакво насекомо.
- Време е. Баща ми ме предупреди, че това ще се случи.
Грина я погледна и сякаш знаеше какво следваше, но нямаше желание това да се случи. Те се върнаха при Ани, която продължаваше своят плач, но значително по-тихо и сподавено. Хлипайки от време на време тя се изправи и изтупа накъсалата се по края, изцапана рокличка и отправи поглед към лисицата.
- Беше писано той да умре принцесо. Но от нас зависи дали ще е мъртъв завинаги... Всичко беше част от плана ни, който ако бяхме споделили с теб ти щеше да се съпротивляваш и нямаше да дойдеш с нас. А без теб всички ще загинем. Баща ми не е мъртъв, и трябва да продължим пътя си, защото ако не го сторим, то тогава за него, теб и всички тук ще последва една съдба и тя е смърт.
Ани не пророни и дума. Единственото, което тя направи бе да прегърне рижавото животно, което стоеше пред нея, докато слънцето около тях бавно се показваше и денят се проясняваше.
- Помооощ! Всички! Елате! – чу се викът на Алмас, който беше на около стотина метра от тях заедно с Блакхарт.
Побягнали, всички се упътиха към мястото от което се чу гласът, а Ани и лисицата вървейки заедно една до друга изглеждаха по-силни и подготвени от всякога за всичко, което им предстоеше.