Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Казвам ти това, защото тя бе с мен през целия ми живот и ме водеше през най-тъмните му сенки. Тъгата не е частта от мен, която бих искал да преобладава, ала уви…Тя се е развила като зародиш в мен, зародиш, който никога не излезе от тялото и душата ми.
Една тиха пролетна вечер бавно крачех из улиците на малкия град, загледан в черните си обувки. Ходех облечен изцяло в черно, заради рядката болест на кожата, която имах. Затова и избягвах да излизам, когато навън имаше силно слънце, а вечер обичах да се разхождам безцелно наоколо и да размишлявам над разни неща, които безпокояха разума ми. Този път бях завладян от апокалиптични размисли и се замислих над живота. Наоколо беше тихо и почти пусто, само някой случаен минувач разваляше тишината с уморена въздишка. Луната беше по-красива от всякога, но мен това не ме вълнуваше толкова в онзи момент. Крачех бавно и безцелно. Рядко вдигах очите си от земята, пък и дългата ми ...