Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Казвам ти това, защото тя бе с мен през целия ми живот и ме водеше през най-тъмните му сенки. Тъгата не е частта от мен, която бих искал да преобладава, ала уви…Тя се е развила като зародиш в мен, зародиш, който никога не излезе от тялото и душата ми.

  Една тиха пролетна вечер бавно крачех из улиците на малкия град, загледан в черните си обувки. Ходех облечен изцяло в черно, заради рядката болест на кожата, която имах. Затова и избягвах да излизам, когато навън имаше силно слънце, а вечер обичах да се разхождам безцелно наоколо и да размишлявам над разни неща, които безпокояха разума ми. Този път бях завладян от апокалиптични размисли и се замислих над живота. Наоколо беше тихо и почти пусто, само някой случаен минувач разваляше тишината с уморена въздишка. Луната беше по-красива от всякога, но мен това не ме вълнуваше толкова в онзи момент. Крачех бавно и безцелно. Рядко вдигах очите си от земята, пък и дългата ми коса беше паднала пред тях и почти изцяло закриваше погледа ми. Това също не ме вълнуваше особено и дори не си правех труда да я загладя назад. Наоколо дърветата, които зърнах за кратко, бяха се разхубавили от изникналите по тях цветчета. Уви, не намирах смисъл да се възхищавам на крехката им прелест.

  Както си ходех, все така изтезаван от размислите си, пред мен се появи малката сянка на едно куче. Черно, то ме гледаше някак странно със светещите си жълточервени очи. Направи ми впечатление, а това не беше никак лесно. Лека суета ме обгърна, тъй като не бях подготвен за този нощен другар. Закрачих отново, а то тръгна след мен. Беше доста зловещо – леко накуцваше с единия крак, а муцуната му бе червеникава, сякаш изцапана с кръв. Сега съзнанието ми се зае да размишлява над кучето и странностите му. Докато го правех, неусетно започнах да следя кучето, което ме отведе до една пуста поляна. Осъзнах се и отлепих очи от земята, за да огледам наоколо. Имаше едно мрачно дърво с оголени клони. Кучето започна да рови в близост до него и аз се приближих, за да видя нещото, което явно искаше да ми покаже. Застанах над кучето и видях, че от дупката, която изрови, се подаде една човешка глава. Ужасът прониза мозъка ми и изпаднах в безсъзнание. Не знам какво се е случило, нито колко време съм бил в такова състояние, но когато се свестих, слънцето вече беше изгряло, а от кучето нямаше и помен.

  Мина време, но беглият спомен от вечерта тормозеше душата ми и не ми даваше покой. След дълги часове на размисли и болки реших, че трябва, непременно, да ида на мястото, където ме заведе черното куче. Отидох там отново и се загледах в мястото, където видях смразяващата кръвта гледка. Това, което ме изкара извън крехките ми нерви бе, че дървото го нямаше. Беше отсечено.

-         Кой би отсякъл точно това дърво?! – мислех си аз и си причинявах главоболие.

След малко главоболието стана много силно и аз паднах на коленете си. Тогава получих видение, което си спомням съвсем ясно, въпреки напредналата възраст. Видях, как в същата нощ, в която припаднах, очите на главата, която видях, се отвориха и от земята излезе човек. Той безмилостно сграбчи кучето и го уби с голи ръце, след което със светещ поглед, който придоби след като уби кучето, запали дървото и то изгоря из основи. Последното, което помня от видението бе, че това създание погледна със светещите си очи някакъв труп, който беше на земята. Това беше моят труп – съвсем ясно го видях… След като ужасното главоболие поотмина и видението вече го нямаше.

  От онази нощ и до днес, въпреки че съм вече стар, изпитвам неимоверен страх от онова изчадие, което видях във видението си. Апатията, драги, е нещо, което не бива да става спътник на ничий живот. Но страхът… виж, страхът е нещо, което не бива да превзема разума и душата ти. Казвам ти, защото беше с мен от онзи ден насетне. Знам, че онова нещо се крие някъде из сенките или под земята и все някой ден ще ме намери…