Пета глава

Веднага щом се прибрах, хукнах към моята стая, като разминах учудения поглед на баба. Фиу! Хапчето си лежеше най-спокойно върху нощното шкафче, където го бях оставила. След отлива на облекчение се върнах до вратата, баба беше още там.

Докато й разказвах всичко, тя изглеждаше най-притеснена от факта, че не съм си изяла сандвичите.

– Затуй си бледа, виж се! – грабна сандвичите от ръката ми, прибра ги в хладилника и тикна пред мен яхнията, която готвила, докато й звънях сякаш преди два живота. – Яж!

– Бледа съм, защото пред мен убиха човек, бабо.

– Хубава работа. Я се хващам на бас, че мъртвият е по-блед от теб. Обаче ако не ядеш, току-виж си го догонила.

– Ужасна си!

Баба само махна с ръка и отиде в хола да шета, докато аз се нагърбих с яхнията. След като удавих две филии в соса и ги изядох, наистина се почувствах по-добре. Жената не можеше да готви много неща, но което можеше, правеше го превъзходно. Яхниите ги можеше.

Като отново влезе в кухнята и ме погледна, баба възкликна:

– Ето го и моето Кате, с цвят и всичко останало! – седна до мен и ме прегърна. – Уплаши ли се, дете? Какво питам и аз. Разбира се, че си се уплашила. Всякакви утрепки се навъдиха в тая демокрация, пък казиното им – сборен пункт! Важното е, че си ми цяла. О, ела тук.

Придърпа ме до гърдите си и се зае да ме гали.

– И какво, оня почнал да те задява, докато си била под стрес! Мискини с мискините, още утре ще се оплача на шефа му!

Отначало помислих, че говори за покойното татенце, господин Бенов, на който така и не научих първото име. Само че той нямаше шеф, не вярвах, че ме “задяваше”, и беше положително мъртъв.

– Кого имаш предвид?

– Как кого! Оня следовател. Нали каза, че ти дал визитка.

– Бабо, иу! – дръпнах се от прегръдката й. – Откъде пък ти хрумна това?

Ръката й се пресегна да оправи един мой кичур.

– Може да съм баба, но съм и жена. Поназнайвам туй-онуй.

– Може да си… поназнайвала едно време, но тук определено грешиш. Първо, беше супер професионалист, второ даде ми визитката за всеки случай, ако нещо изникне и трето той е твърде малък за мен.

– Но като говореше за него, ме остави да мисля, че го намираш за симпатичен, тъй ли е?

– И да е така, какво?

– Ти си хубава млада жена.

– И?

– Че на вас младите какво друго ви трябва!

– Забравяш, бабо. Той пак си остава с около седем години по-малък… всъщност, да знаеш на колко е бил Александър Македонски, когато е завладял Персия? Няма значение! Абсурдно е, както и да го погледнеш.

– Добре – каза баба. – Знаеш, че не те давам на друг, освен на Киро.

– Ох, бабо…

– А и какво има да изниква? Нали и оня се думнал. Туй изобщо случай ли е. Моля ти се! Казвам ти, стой далеч от тоя тъй наречен следовател. Професионалист бил, хубав бил, значи нещо му куца!

– Може ли да спрем да говорим за това?

– Спирам де, еее!

– Всъщност… исках да поговорим за друго.

Баба ме погледна.

– Друго?

А, сега де. Толкова пъти съм си представяла разговора, водила съм го наум, само за да го пелтеча на глас. Само че адреналинът на вечерта още ме държеше.

– За мама и татко.

За миг сякаш астралната проекция на баба се отдели от тялото й. Когато се върна, ръката й внимателно взе една троха от масата и я пусна на земята, устата й промърмори “Без туй утре ще чистя.”, очите й се навлажниха.

– Точно тази вечер! Да се наспим и…

– Не! – сама се изненадах от твърдия ми тон. – Няма да се наспим. И няма да отлагаш. Винаги го правиш. За двайсет и една години и двайсет пъти не съм подхващала темата. Всеки път, в който го правя, ти си намираш причина да не говорим.

– Не искам да се разстройваш.

– Вече не съм дете, бабо. Голяма съм и мога да го понеса. Искам да разбера защо умряха мама и татко. Знам, че знаеш нещо. Знаеш нещо и не ми казваш. Защо? Поне това ми кажи!

– Катенце, бабе, стига. Ето, вече си разстроена…

– Кажи ми защо. Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш.

Баба затвори треперещи клепачи и ги отвори.

– Добре. Добре. Ще ти кажа.

Настъпи дълго мълчание, в което с баба се гледахме. Въпреки напредналата й възраст, въпреки операциите, въпреки прокрадващите се в последните месеци ранни признаци на деменция, очите й бяха още будни.

– Знаеш, че родителите ти вечно нямаха пари. Баща ти отчаяно искаше да промени това. Затова се забърка с хора, с които не трябваше. Вършеше неща, които го предупреждавах да не върши. Взе заеми, които не можеше да върне. Накрая ония мафиоти го утрепаха, и майка ти също. Сина ми утрепаха!

Тя сложи ръка на устата и се затресе в плач.

Беше мой ред да я успокоявам. Успях дотам, че баба се отпусна както никога и ми разказа за първият път, в който баща ми се качил на самолет – как заявил на всеослушание, че като порасне щял да стане пилот и да вози всички гладни хора до Хамбург-ер!

– Беше само на шест и намираше родния град на моя баща за невероятно забавен.

За миг почти си го представих.

– Защо не си ми казвала това досега?

Баба вдигна рамене.

– За да те щадя, бабе, а и мене покрай теб.

Беше мой ред очите ми да се напълнят със сълзи, но направих усилие да ги възпра. Тях и останалите въпроси. Денят и така беше прекалено дълъг.

Пък и до леглото ме чакаше потенциален друг източник на отговори. Прегърнах баба още веднъж и се прозях. Съгласихме се, че е станало късно и отидох да си лягам. И наистина си легнах, но не за да спя.

Взех хапчето Арасмас и го глътнах.