Аре стига, бе! - 10
Усетих, че се събуждам. Опитах да отворя клепачи... и успях. Първото, което съзрях бе бял таван, отместих поглед настрани.
О, Боже!
Това е болнична стая. Какво се е случило?
– Мамо.... маменце... ти се събуди! – разпознах най-приятния глас на света. Този, на дъщеря ми.
– Дианче, маме.. какво правя тук? – изправям се аз и сядам на болничното легло.
Не чух отговора защото тя ме задуши в прегръдките си. Галеше косата ми и целуваше бузките ми.
– Какво е станало? Защо съм тук? – едвам успявам да попитам отново.
– Споко, маме... нищо ти няма. – Лекарят каза, че имаш драскотина на главата. Залепили са ти раната и белегът няма да ти се вижда от косата, но си колабирала от стрес, глад и ниско кръвно...
– Сега си спомних... вчера нищо не бях хапвала...
– Оня ден... спиш два дни – прекъсва ме дъщеря ми. – Татко също спи цял ден.
– Кооой!? – нададох глас.
– Двама охранители на един бизнесмен намерили баща ми пребит и ограбен и го довели тук в болница „Токуда”. Сега лежи с потрошено чене, счупен крак и целият е натъртен. Милият ми татко... къде ли е паднал?
– И аз това ще отида да го питам – ставам от леглото. – В коя стая е?
– Отсреща в 301 стая.
– Чакай ме тук, Дианче, сега се връщам. Не искам да гледаш как плача.
Излезнах в коридора. Закрачих. Чувствах се лека като перце. Сънят е велик лечител и наистина бях бодра.
„Аре стига, бе! Моят съпруг лежи тук пребит. Дали пък... не е Ташко? Обеща да го понабие. Но дъщеря ми каза ограбен...”
Наближих стаята, бутнах вратата и влезнах. Видях го да лежи с гипсиран крак и бинтована глава. Само очите му се виждаха. Съжалих го и тръгнах да го прегръщам, но се спрях.
О, Боже!
Аз съм тук заради тебе... изменнико, с пукната глава.
– Я, кой бил тук? – приближавам леглото. – Здравей, невернико прекрасен!
– Мммм... хмуу... – измуча в отговор той.
Не можах да устоя и се засмях. И как няма... приличаше на бинтована мъжка кукла, само дето не казва „Мамо” а мучи.
Гледката си заслужаваше.
– Ти, не можеш ли да говориш? – учудвам се аз.
– Мбеее... – излиза от притворената му уста.
Сигурно искаше да каже „не”.
– И кой те подреди така? Двама охранители са те довели, знаеш ли кои са?
– Мбеее... мбеее... – изблея той.
– На Ташко?
Този път моичкият не отговори.
"Аре стига, бе! Кой ли би казал, че мълчанието е знак за съгласие. Сега си ми паднал.”
Заобиколих леглото. Десният му крак бе гипсиран и висеше вързан във въздуха. Пръстите му леко се разшаваха. Вгледах се в тях.
Реших да ги „попитам” нещо.
– Хубаво ли е... пръстчета, да се друса руса красавица? – хващам палеца и го извивам силно настрани.
– Ммуу... ммуу... – измуча в отговор той.
– Не чух? – този път забивам и нокти в него.
– Мбеее... – нададе силен звук отново.
– Сега, ще правиш така... както ти кажа. Понеже не можеш да говориш, три пъти блеене означава „да” и два пъти мучене ще е „не”. Разбра ли, мой съпруже? – стиснах отново.
– Мбеее... мбеее... мбеее – явно се съгласи той.
– Кристина ли те съблазни?
– Мммууу... ммууу – надава друг звук.
– Ти си бил много прост... как ще спиш с жената на мафиот!? Вече можеше да си мъртъв. Трябва ръка да ми целуваш, че се застъпих за теб пред него. Добре че си забих тези прекрасни нокти и в ръката на Ташко... беше тръгнал да те убива. Велико създание е жената. Чисто, благородно и нежно. Не само даряваме живот, но можем и да го спасим. Но ти, Муньо... едва ли го заслужаваш!
Почувствах се гадно, обърнах му гръб и излезнах от стаята.
Тръгнах по коридора.
"Аре стига, бе! Какъв е този мой мъж – и какви ги надроби? Такава истинска жена изпусна. От венчавката ни – до ден днешен съм му била вярна!? Хващам си багажа, взимам дъщеря ми и след като свърши учебната година, към края на юни, заминаваме за Варна.”
© Сър Димитри 2015
© Copyright
© Сър Димитри Todos los derechos reservados