10 mar 2008, 21:36

Архиментарят IV - Светите архименти 

  Prosa » Ficción y fantasy
952 0 2
42 мин за четене

 

Сардияна се беше свлякла на колене, силите й бяха напълно изчерпани, опасяваше се, че ако си позволи да издиша, едва ли ще смогне да поеме дъх след това. Погледът й, премрежен, губеше контрол над образите, които самоволно се вмъкваха в съзнанието й, разбъркваха го и сякаш присмехулно отлитаха далеч, щастливи от ненадейната си свобода. Malisidia – древната сабя – се изхлузи от ръката на Сардияна и тупна встрани от нея, изглеждаше някак още по-изкривена и твърде непотребна.

Архиментарят, извисил се зад гърба й, бавно, почти гальовно успокои сребърния диск в лявата си ръка, лъчите му помътняха и накрая угаснаха, въртенето спря и дискът изчезна в дълбокия ръкав на нечестивия мъж. Шуг се вгледа изпитателно в сринатата физически и душевно Сардияна, по лицето му не личеше състрадание, напротив, очите му за миг се усмихнаха. Как би могло да се помогне на същество, което беше тъй емоционално – мислеше си той – пък и защо въобще трябва да се помага на някой, който винаги се самозапраща в средата на трагедиите?

Архиментарят отмести очи от младата жена и отправи поглед над нея, през вакината, към вездесъщия и безбрежен космос. Хиляди Utera, разпръснати в широк диапазон, но и строени в нерушими редици, сякаш искаха да напуснат света, готови да се примирят с него единствено пред наличието на края му. Шуг рече:

- Знаеш ли, дружке Сардияно, Патриархът, който ти прободе, а аз заличих, е нищо повече от една илюзия. Мираж, който космосът шеговито ни изпраща.

Сардияна се подпря на ръката, в която до преди малко държеше Malisidia, извърна глава към Шуг и попита, едва намерила глас у себе си:

- Мираж ли? Шега? Какво говориш, нечестиви? Този гигантски вонящ боклук беше истински като родилна болка, ужасяващ като душевен разпад.

Архиментарят гръмко се разсмя:

- Нима ти познаваш родилната болка, зловреднице? Доколкото разбрах, ти не бягаш от нея, а по-скоро я търсиш. А инак, що се отнася до лудостта, ти си права, Патриархът е онова нещо, което се явява, щом душата се разнищи докрай.

- Той извличаше самосъзнанието ми – простена Сардияна. – Сякаш ме изтриваше с груб парцал тъй, все едно бях петно, което досажда с присъствието си, с желанието ми да ме има. Но защо, нечестиви, казваш, че Патриархът е илюзия?

Архиментарят заобиколи Сардияна, застана с лице към нея и гръб към вакината, приклекна, като широката му дрипа се повдигна, описа ветрилообразен реверанс, след което покри разнородната смет около огромните му черни обуща.

- Чувала ли си, зла дружке, историята за “Белите сърца”?

Сардияна поклати неразбиращо глава. Космосът явно не беше чувал нищо за никакви “бели сърца”.

- Това се случило преди хиляда, а може би и хиляди години – започна Шуг своя разказ. – На едно място, в един свят, имало група мъже, те, един ден пресрещнали не друго, а простата истина за живота и това ги поразило вдън душите. Слепи дотогава, те вече не могли да затварят очи и макар истината да била непоносима, те се научили да живеят с нея. Нарекли се “Бели сърца” и повели най-скришната, но и най-страшна битка, която човек някога е водил.

- Каква била тази истина? – плахо попита Сардияна.

- “Белите сърца” били уверени в едно: ние, всички хора по света, не съществуваме! Поне не съществуваме себе си.

- Но как така? – учуди се Сардияна. – Нали се усещаме, възможно ли е да не съществуваме? И какво значи да не съществуваме себе си?

- “Белите сърца” разбрали, че човек, наместо да усеща, прави нещо друго, той си припомня усещането. Най-страховито било знанието, че усещанията, които човек си припомнял, били не негови, а чужди.

- Но припомнянето – възпротиви се Сардияна – е също един вид усещане!

- Не е така, синя дружке, онзи, който си припомни своя преживелица, може и да усеща нещо, но този, който си припомня нещо, което никога не е преживявал, не усеща нищо. Такъв човек е присвоил това, което е било другиму и всичко, което е наричал свое, което е мислел като най-свидно, било всъщност една далечност, една непонятност.

- Защо далечност, каква непонятност? – отвъд изчерпаните си сили се провикна Сардияна. – Нали казваш, че ние, хората сме откраднали нещо, което макар да не ни принадлежи, с акта на кражбата вече е поставено в обсега на нашия досег, усещаме го някъде из пръстите си. Поради каква причина наричаш откраднатото далечно и непонятно?

- То е, мила дяволице, като стъклено украшение от най-фина обработка, което случайно попада в лапите на палаво животинче. Това животинче има изпод властта си украшението, подхвърля го и премята около себе си, докато не го счупи.

- Но как може някой да си припомня чужди усещания? – отпусна се на една страна Сардияна, готова за дълъг спор.

- Възможно е тъй, както отражателната повърхност приема и пречупва светлината, която струи от слънцата и звездите в космоса.

- Това са глупости! – възкликна Сардияна. – Искаш да кажеш, че ние, човеците, сме присвоили божествеността на боговете.

- Не, мила, искам да кажа, че ние, хората не сме човеци, човеци са именно онези, другите.

- А какви сме тогава ние? – все по-силно негодуваше Сардияна. – Може би пакостливи животинчета или диви зверове?

- Ако беше така, щеше да бъде добре, но ние не сме нито животинчета, нито зверове, те поне притежават себе си, своите усещания. Ние, зла красавице, сме отражения на истинските човеци, превзели сме техния свят, изтикали сме ги от живота и сме заели техните места, наподобявайки ги. Ние сме сенки, които копнеят да имат плът и безброй усещания, ние сме маски, но нямаме лик, ние сме единствените, лишени от същност същества в космоса, ние, с две думи, сме боклукът на вселената.

Сардияна се замисли над чутото, сините й очи бяха притъмнели. Тя разтри уморено раменете си и рече:

- Но ако във всичко, което казваш, нечестиви, има поне зрънце истина, то между хората, ъ-ъ… имам предвид между отраженията и… тези другите, истинските човеци, трябва да има някаква връзка, макар и слаба, дори и бледа.

- Така е – отвърна Архиментарят. – Тази връзка е Живата нишка.

- Каква нишка? – не разбра Сардияна.

- Живата нишка, дете мое, е пътят, начинът, по който ние, освен да си припомняме чуждите спомени, успяваме и да осъзнаем тази тяхна чуждост, да си признаем, че не съществуваме себе си.

- Що за идиотщина е това – удари с ръка по бедрото си Сардияна. – Каква е ползата от тая нишка, та тя ни изпразва от нас, показва ни, че не сме. Защо я наричаш жива?

- Самосъзнанието, заблудена синеока красавице, е съзнание, че не си себе си, че си някой друг.

Сардияна за пореден път се замисли, сетне запита:

- И защо тия мъже се наричат “Бели сърца”?

- Групата мъже от нашето минало разбрали, че ние, човеците, които всъщност не сме никакви човеци, изземваме чуждата същност с цялата си отражателност и така оживяваме маските, които в действителност сме, изцяло и докрай, затова и маските досущ започват да подражават на истинско лице. За разлика от тая фалшива чувствителност на маските, единственото място, посредством което ние осъзнаваме истината за живота, знанието, че не съществуваме себе си, е сърцето, Живата нишка протича единствено през него.

Сардияна гледаше Шуг право в очите, опитваше се да разпознае в тях лъжата или поне заблудата, но в мрака, който царуваше там, имаше само вихър от яснота и откровеност.

- Как тия “Бели сърца” – попита Сардияна – научили истината, как се добрали до Живата нишка, която ги отвела до “скъпоценното” им знание?

- Всъщност сърцето, което бие в гърдите ни, не е онова бяло сърце, през което се провежда усещането, че усещаме присвоени усещания. Всъщност сърцето в гърдите на маските е нищо повече от едно черно сърце.

- Сега пък черно сърце? – Сардияна започна освен да недоволства и да се обърква.

- Да, черно сърце. Черното сърце е източник на заблудата, в него се замъглява истината за присвояването.

- Как става това? – намръщи се Сардияна, искаше й се да скочи и да зашлеви Шуг.

- В черното си сърце маската счита, че е ощетена от живота, че светът нещо й дължи, че не тя е присвоила, а на нея й е било присвоено. Черното сърце, веднъж преобърнало въпроса за усещанията, преобръща всичко. За него бялото винаги е черно. Това безогледно преобръщане в света на маските се нарича “наша чувствителност”. Затова и чувствителността е най-яркият признак в царството на черните сърца.

- Ами как “Белите сърца” са постигнали своите бели сърца? И къде по-точно се намира това бяло сърце?

- Както нищо не зависи от нас, вземи за пример нашето раждане, така и превръщането на черното сърце в бяло е непосилно за маските. Те преобръщат всичко, но не могат да станат “Бели сърца”. Има мъже, не съм чувал за жени, които са маски на особено могъщи човеци. Някога, извън времената, когато царството на маските и отраженията все още не властвало, тези човеци изтъкани от сила, живеели своя собствен живот и се наричали модриали.

- Как? – почти подскочи Сардияна.

Архиментарят се засмя:

- Красива злоядке, кажи ми, къде според теб се намираме ние двамата в момента?

- Във вонящата Utera, глупако! Май измишльотините, които говориш, наистина те отпратиха в един измислен свят.

Шуг издиша силно и просъскващо вдиша. Сардияна се уплаши и се отдръпна назад, Шуг веднага пристъпи към нея.

-  Utera, гневливке, е само наша реалия, сън, в който си въобразяваме, че усещаме нещо, което е наше. Не, синя принцесо, ние не сме в Utera, ние се намираме в модрия.

- Хей, дрипав нещастнико – провикна се с все сила Сардияна, – май наместо да търсиш химеричните си архименти, ти се ровиш в останките от книги, които все някъде могат да се намерят тук, из сплъстения боклук. Те ли са те излъгали толкова много?

- Модрия е – начена обяснението си Архиментарят, без да обръща внимание на нарастващия страх в Сардияна – ситуация на върховно напрежение. Това е време, което се отчупва от обичайния ритъм на живот, миг, в който маската се пропуква. Докато ние, жалките подражания на истинските човеци, живеем в свят на отражения, на място, където всичко е сън, заблуда и чужди усещания, то модрията е оная магична ситуация, през която протича Живата нишка.

- Модрията е Бялото сърце – ахна Сардияна.

- Точно така – потвърди Архиментарят. – Затова и не сърцата са в нас, а ние сме в сърцата.

- А що за човек е модриалът, защо е бил толкова могъщ?

- Модрия значи мъдрия, в стари времена се е казвало примерно “модрия поглед” или “модрата душа”. А също модрия значи и примордиален, което е универсален, а и също неразвит, друг, отвъден. Модриалът е човек, който има изключително силни усещания. Тези усещания били дотам непосредствени, сякаш модриалът се отскубвал от времето, за него съществуването било изцяло обзето и концентрирано в настоящето. Истинската мъдрост, която отличава човека от маската, е усещането, което не може да бъде смутено от нищо, усещане, в което никога не се прокрадва опасението за ощетеност, за страх или заплаха.

- Ох, отново нищо не разбирам – възкликна Сардияна. – Какви са тия усещания, които са истински усещания и какви са нашите усещания, които са откраднати усещания?

- Представи си, синеока злокобнице, модрията като утроба, нали във вашето, просмукано от светски неща общество, казвате, че на жената сърцето било там. А сега си представи, че в утробата е заченато дете. Усещането-към-и-за това дете е частица от Живата нишка. Нещо повече, самото дете е усещането в неговия автентичен модриален вид. Вие, в света на присвоените усещания, наричате Живата нишка майчин инстинкт. Така и не разбирате колко бързо и лесно именно този майчин инстинкт се изражда и се превръща в глад за чуждото. Как заличавате детето, превръщате го в маска и заедно с него спирате да съществувате себе си – Архиментарят, без да се усеща, протегна ръце към Сардияна и рече – Сега разбираш ли, неосъществена майко, какво е Живата нишка, що е модрия и успяваш ли да отличиш усещането от възпроизвеждането на чуждо усещане?

Сардияна се изправи и се надвеси над приклекналия Шуг, стрелна за миг с очи вакината и страдалчески изрече:

- Те ми отнеха усещането! – и повтори. – Те ми отнеха усещането! Кръстните мъже. Дано космосът заличи семето им.

Архиментарят поклати глава.

- Патриарсите са семе на черните сърца, те извличат чуждата същност и наместо да я живеят, се гиздят с нея. Не съществувайки себе си, те не успяват да съществуват и другиго. Присвояват чуждите усещания и ги мъкнат със себе си, тъй както тия чудовищни контейнери пренасят компресирания в себе си боклук. Накрая затриват несвоите усещания в някоя черна дупка, където никое усещане не може да оцелее, нито свое, нито чуждо, нито истинско, тоест настоящо, нито спомнено. Но, зла майко, не само патриарсите са черни сърца, защото не една майка вместо утроба носи мрак у себе си.

Сардияна се приведе над Шуг, лицето й се изкриви в страшна гримаса, а гласът й ревна:

- Хей, нечестиви, какво искаш да ми кажеш? Дали съм виновна колкото кръстните мъже за загубата на своя фетус? А може би ти се струва, че вината е изцяло моя, а?

Таромануг Шуг се изправи, мъж и жена стояха в непосредствена близост и се гледаха като врагове.

- Те ти го отнеха, така ли, Сардияно? Ощетиха те, това ли крещиш откак те открих скрита изпод сметта? Маските са тия, които стават жертви, помниш ли това, техните чувства са усещания на жертва, едни крадени усещания.

Сардияна се приведе и сграбчи Malisidia.

- Черен дяволе, аз не съм някоя питомна женица, дето са вайка, че лошите мъже са й виновни. Виж ме, аз съм тук, в страховитата Utera. Никой кръстен мъж не ме е докосвал, аз не съм заченала детето си обладана.

- А как? – просто попита Шуг.

Сардияна се засмя, изпълнена с язвителност, сарказъм се сипеше от студеното й лице. За миг Шуг истински разбра колко е зла тая жена.

- Ех, Архиментарю, и ти си като другите мъже. Когато не разбират, примират от страх, превръщат се в съмнения, а накрая в мъст – Сардияна млъкна за секунда, след това с все сила изкрещя. – А сега ме чуй, нечестивецо, не е твоя работа как съм заченала, сметка на никого не дължа.

Шуг отстъпи с крачка назад. Двете му шепи бавно се разтвориха. Рече:

- Ако не си била обладана от патриарх, то си съблазнила патриарх.

Сардияна протегна Malisidia пред себе си, острието й почти докосна гърдите на Шуг.

- Архиментарю, това е все едно да кажеш, че няма значение дали твоите Бели сърца са бели или черни, защото при всички случаи усещането е нещо лошо.

Златният диск се подаде от десния ръкав на Шуг.

- Жено, не се чуваш какво говориш, Белите сърца са станали бели, защото от един отвъден, примордиален свят с тях е била осъществена връзка. Живата нишка е протекла и до тях е стигнал гласа на модриалите.

Сардияна присви колене и се подготви за атака.

- Аха, модриалите бяха ония велики мъже, които някак останали без усещания, откраднати от маските. Може би, Архиментарю, под маски имаш предвид преди всичко нас жените?

Цялата окръжност на златния диск се намираше извън ръкава на Шуг.

- Човеците от истинския свят отдавна са се стопили, от тях са останали само маските. Единствено модриалите са запазили късове от своите усещания, посредством тях те достигат до съзнанията на Белите сърца. Именно Белите сърца са маските на билите някога модриали.

Сардияна направи залъгващо движение встрани, при което Шуг се приведе и наостри всичките си сетива.

- А архиментарите са дегизирани кръстни мъже, така ли?

Шуг повдигна изненадано вежди.

- Какви са тия щуротии? Да ти приличам по нещо на патриарх?

Сардияна светкавично насочи Malisidia напред, за да прободе гърдите на Шуг, който изпъна ръка и посрещна древната сабя със златния си диск. Гръмотевичен оттек прокънтя в Utera.

- Архиментарю, не аз съм сключвала договор с кръстните изчадия. Напротив, те ме нападнаха. И като смъртни мъже, отвън в света, когато ми отнеха фетуса, и като стълпотворение от боклуци, когато искаха да отмъкнат същността ми тук, в Utera.

Шуг направи няколко крачки назад. Мъжът и жената започнаха да се въртят в кръг, дебнейки се.

- Сардияно, ние, всичките Шуг, търсим архиментите и не желаем никой да ни пречи в нашето търсене. Затова Архиментарите се споразумяхме с Патриарсите. Ние преравяме боклука в Utera, но нямаме претенции към нейната дестинация. Щом желаят, нека Патриарсите се самоунищожават в Черната дупка след края на галактиката.

Сардияна се спря, усмихна се доста зловещо. И обърна посоката на въртене.

- Така и не разбрах, нечестиви, какво е това архимент?

- Защото нямаш достатъчно търпение да го разбереш, злодейнице.

- А може би, нечестиви, аз вече знам какво е това архимент.

- Нима? Съмнявам се, безстрашнице.

- Чудовищата, пръкнали се от семето на кръстните мъже изпиват същности, нали?

- Да, това искат.

- Архиментарите копнеят за същото, просто го наричат архименти.

Шуг се вцепени.

- Ти си луда, Сардияно. При това една зла луда.

Младата жена нададе вой и свирепо се нахвърли върху Архиментаря. Двамата се сблъскаха и се претърколиха няколко метра, ожесточено впити един в друг. Вятърът в дрипата на Шуг изведнъж завя, той се откъсна от Сардияна, полетя нагоре и се приземи върху една огромна бала със смет съвсем близо до вакината.

Сардияна се изправи и прехвърли Malisidia в лявата си ръка.

- И къде са сега твоите Бели сърца, Архиментарю?

Таромануг Шуг не отвърна веднага, но накрая рече:

- Били са погубени, случило им се това, заради което започнах да ти разправям историята им.

- А то е? – натърти Сардияна.

- Изгубили Живата нишка. Белите им сърца посърнали. От тях останал само един. И той осъзнал втората истина за живота.

- И тя е? – с ярост изрече Сардияна.

- Мъката на жената!

Шуг се долепи плътно към вакината, стоеше нащрек и почти органически усещаше как Сардияна всичко разбира. Златният диск бавно се завъртя около пръстите на дясната му ръка, символи огряха Utera.

Огън гореше в очите на младата жена, съзнанието й избуя насред пламъци, гласът й – тих, мъртвешки спокоен, промълви:

- Песента ти! Твоята песен, с която влетя в този прогнил контейнер, ужасните й думи… Ти, космическа отрепко, ти си търсил мен!

Лъчите на златния диск достигнаха Malisidia, едно име за миг се обгори – Д`Рауд-е.

- Всяко едно от Белите сърца, преди да изпадне в тотална забрава, е успяло да откъсне частица от своето съзнание, усещане, което имало свойството да съществува без своя носител и да го втъче в красива сабя, символ на истинската жена.

Сардияна наведе глава и видя обгореното име – Д`Рауд-е.

- Този ли е последното Бяло сърце?

- Не, това е първият Архиментар.

Сардияна се начумери, чувството, че някой я води за носа, откак я откъснаха от нероденото й дете, растеше до невъобразимост. Попита сякаш себе си:

- Кръстните мъже потискат жените, защото те им напомнят за модриалите, така ли?

Въпреки това Архиментарят отговори:

- Да. Майчиният инстинкт е завистта на патриарсите, защото заченатото е усещането, което спасява жената от съществуването на не себе си.

- Тези зверове, кръстните маски, желаят жената да страда, защото я считат виновна за собственото им съществуване на не себе си, така ли?

- Да. Патриархът е убеден, че ако жената се принася в дар на болката, той самият ще бъде спасен от ужаса на самосъзнанието, този, че усеща чужди усещания.

- А защо Архиментарите преследват мъката на жената?

- Жената, синеочке, отдавна не съществува. Тя зачева, обладана или съблазнена, ражда и отглежда, но не усеща. Първият Архиментар, Д`Рауд-е, оставил на всички Архиментари свитък с повели, той ни учи как да открием истинската жена.

- И къде я търсите? Сред сметта ли?

- Да.

- Не търсихте ли архиментите?

- Точно тях винаги сме търсили. Някога част от питомните жени са се разбунтували, качили се в планините, открили древната сабя, която била сбрала в себе си белите сърца, и я строшили. Получили се множество двуостри ножове, наречени фетхи, което значи диви. Така били известни тия жени – Дивите. Щом срещнели мъж, те му изрязвали дланите.

- Защо пък дланите?

- Дланта е символ на усещането. Д`Рауд-е бил един от мъжете, чиито длани били изрязани от Дива. За разлика от всички други мъже, които щом изгубили кожата от дланите си, изпадали в умопомрачение, Д`Рауд-е осъзнал, че Malisidia – духът на Белите сърца – се била вселила в Дивите и посредством техния гняв и силата на техните фетхи, се опитвала да възвърне усещането, което протичало през Живата нишка и свързвало нас, маските, с модриалите, мъжете от превзетия и унищожен свят. Изведнъж от кървавите длани на Д`Рауд-е израснали два диска, един златен - в дясната ръка и един сребърен - в лявата.

Сардияна наведе очи и се взря в златния диск на Архиментаря, погледна и левия му ръкав, там се криеше другият диск, сребърният.

Шуг продължи да разказва легендата за първия Архиментар:

- Д`Рауд-е открил, че двата диска съдържат символи, резки, които сякаш били безразборно нахвърляни по повърхността им. Тези символи се превръщали в лъчи, които обхождали всяка материя и проверявали нейната стойност, нейното значение. Преди ненадейното си изчезване, Дивите събрали на едно място своите фетхи и Malisidia отново се възстановила. Но така и не се разбрало къде точно се намира нейното местонахождение. Д`Рауд-е се досетил, че Дивите си отишли, за да дадат път на появата на истинската жена, приносителката на Malisidia. Сказанията на Архиментарите се носят от космическия вятър из времена и гласят, че само жена, способна да понесе несравнима болка, ще открие Malisidia и ще възвърне усещането, което дарява Живата нишка.

Сардияна беше свела глава и разглеждаше сабята, която стискаше в ръката си.

- Дисковете могат да открият Malisidia, така ли?

- Д`Рауд-е смятал, че усещанията, втъкани в Живата нишка, биха могли да бъдат открити навсякъде, но те били най-концентрирани в Malisidia. С двата архиментарни диска било възможно да се попадне на модрия и така да се усети Живата нишка. През последните два века Архиментарите се озовавали в безброй модрии, не веднъж из от дланите им протичала Живата нишка, но винаги тя изтлявала и маската се връщала непотрепна и цяла. Маската е на лицето паласката. Malisidia – съкровищницата на автентичните усещания – била единственият шанс за възраждане на Живата нишка.

- Защо всички Архиментари ровите в Utera? Как така сте сигурни, че Malisidia е в тях?

Шуг повдигна рамене тъй, все едно отговорът беше повече от ясен.

- Открай време има мъже, които изоставят дом и семейства и започват да търсят, спомни си Буда. Едно търсене е истинско търсене, когато се търси в това, което противоречи на желанията. Маските са изпълнени с омраза към всичко, което им напомня, че не струват, че са отражения. Боклукът е непотребен, но – и това е най-важното – той е нежелан. Останките от един фалшив живот крият в себе си богатството на истинския живот. Маските изхвърлят точно най-истинското, те не го понасят. Богатства, признание и слава са миражът на патриарсите, руината е пътят на Архиментаря.

- “Стани клошар и преброди космоса – заизрича Сардияна полугласно словата, които децата шептяха из всички ъгли на галактиката. – Прерови сметта, само в най-евтиното ще откриеш най-скъпото.”

- Така е, жено, това е истината. Ти си жената, която откри Malisidia, а аз съм Архиментарят, който откри теб.

Сардияна направи няколко крачки, приближи Шуг и се изкачи при него върху балата със смет. Посегна със свободната си ръка и докосна златния диск на Архиментаря. Лъчите му погалиха ръката й, тя усети как могъщата им сила разтваря всичко изпречило се на пътя им. Постави сабята пред диска и видя как десетки имена с изумруден блясък просветват. Сърцето й сякаш откликна на играта и се понесе сред нови и непознати усещания. Изведнъж Сардияна се отдръпна:

- Ами моето дете?

Шуг не знаеше какво да каже.

- Не знам. Д`Рауд-е не казва нищо за фетуси.

- Тези усещания, които протичат в Живата нишка, те са архиментите, нали?

- Усещането, което единствено не е присвоено, усещането, което идва от един друг, изгубен свят, усещането-за-човек, а не за маска, е Светият архимент.

Сардияна погледна лявата, празна ръка на Шуг, кожата липсваше, зараснала рана зееше грозно. Тя погали дланта на мъжа.

- Моето отнето дете е заченато от мъж. Неговият баща е модриал.

Архиментарят подскочи:

- Какво? Не може да бъде! Живата нишка ни свързва с модриалите, ние ги чуваме, но никой не може да ги види, те са част от една отвъдност.

- Аз приех семето на тази отвъдност. В утробата си носих Светия архимент, докато…

- Няма как… не, не – чудеше се Нечестивия мъж, - то е невъзможно…

В него момент Сардияна светкавично се пресегна и бръкна в ръкава на Архиментаря, след което скочи от балата с боклук и се озова в подножието на вакината. 

Архиментарят стоеше смаян, не можеше да повярва, пред очите му Сардияна държеше в едната си ръка Malisidia, а в другата собствения му сребърен диск.

- Какво правиш, зла жено? Що за дяволия си наумила?

Младата майка никак не се трогна от думите на нечестивеца. Разгледа с любопитство сребърния диск, подхвърли го в ръка и за миг се учуди колко е лек. Сетне вдигна високо глава и с насмешка рече:

- Архиментарю, днес, ти няма да хванеш навреме космическия вятър, защото ние двамата с теб отиваме право в Страшната черна дупка…

© Едуард Кехецикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • В един определен аспект мислим сходно (еднакво), а в един друг - напълно противоположно.

    Кой съм аз?
    Аз ли съм онова, което виждам за себе си в твоята ретина?
    Разбирам ли кой съм, чак след като разбера как ме осезаваш ти?
    Ти мое огледало ли си?
    ----
    Сардияна научава себе си, среща себе си, изпитва себе си, не отразена от Архиментаря, не чрез Архиментаря, в Срещата с архиментаря.

    Не отражението е истинско - конкретното, възприетото, "това и това" отражение - а отражателността изобщо. В тоя смисъл истината не е в Аз-ът и Ти-то (защо ти-То?), а в срещата между двете, която снема Аз-ът и Ти-то, като определителността на членовете им "ът" и "то", и превръща Аз и Ти в живи позиции, които преминават едно в друго, четат се, пропадат и се възобновяват.

    Тоест няма ги обичайните отражения (статичности, обособености), а действителни са разоображенията (обособености, които се обособяват, изгубвайки точните си, статичните си, граници).
  • ОТРАЖЕНИЕ

    “В храма има аязмо. Там ще видиш...”
    думи на Стареца от “Откровение на ...”

    Аз съм отражението в очната ти ретина.
    Аз съм отражението в ушната ти мида.
    Аз съм отражението в носната ти кухина.
    Аз съм отражението в пъпилите на езика ти.
    Аз съм отражението в осезателните ти окончения.
    Аз съм отражението във вестибуларния ти апарат.
    Аз съм отражението в мозъчните ти неврони.
    Аз съм отражението в мирогледа ти.
    Аз съм отражението във вярата ти.
    Аз съм отражението в спомените ти.
    Аз съм отражението в бъдещето ти...
    Аз съм отражението в електронния облак...
    Ти си отражението в слабостта ми…

    Отражението е истинско – не Аз-ът и ти-То.

    Това Разсъждение го песах в края на 2003г. и много приляга на темата която развиваш в тези си разкази!
Propuestas
: ??:??