Мразех пътуването с корабче от едната част на Истанбул в другата. Тълпата ме изнервяше, затова използвах ранните часове на деня. Бях намерил средство за отвличане на вниманието. Да мине време, отивах при ваксаджийчетата, които, освен че лъскаха до огледален блясък обувките, разказваха интересни истории.

Може би за много хора е странно наличието на такива деца на корабите, но така те изработваха по някоя пара и подпомагаха своите бедни семейства. Възрастта им най-често гравитира около десет години, почти винаги работят по две и ако човек вярва на слухове, някои от тях стават големи хора. Кое им помага да успеят в живота - наученото на труд ежедневие, борбата за хляб или общуването с различни хора?

Годините минаваха и децата се сменяха. От година и половина се появиха две мургави приятелчета - Али и Октай - едното на осем, другото на десет години. Малкият беше с огромни черни очи с кукленски мигли, а големият - сивоок, с остър профил, напомняше още сега ястреб.

Когато ходех по работа от едната част на града в другата, винаги се отбивах при тях, оставях им по някоя пара повече и се чудех на тяхната издръжливост и търпение. Вече знаех част от историята на техните семейства - всяко имаше своята малка драма. И аз имах своята, макар тя да беше космично далеч от техния малък свят. Поне така мислех до вчера.

Като всеки баща, бях болезнено амбициозен - исках дъщеря ми да учи в Галатасарай лицей - едно от най-престижните учебни заведения в столицата. Освен перфектно обучение по езици, там щеше да бъде научена на обноски и възпитание, които аз се страхувах, че не мога да ú дам, защото не бях аристократ.

Подготвях я цяло лято. Изпитите минаха, а резултатите бяха на ръба на приема и отчаяние бе ни обхванало. Дъщеря ми плачеше, аз се чудех как да се справя с нервните ú изблици и какъв съвет да ú дам.

Наближаваше Шекер байрам и с жена ми избирахме подарък на моята капризна принцеса, която от няколко дни бе нетърпима. Тогава се обадиха от лицея и аз рано сутринта се качих на корабчето да се опитам да хвана последния влак на надеждата.

Потърсих с очи децата. Али и Октай светнаха, щом ме видяха. Приближих разсеяно и двете започнаха работа - всеки с една от обувките ми. С тях имахме уговорка - детето лъскаше една, аз плащах за две. Напомняха малки лъвчета, които се учеха да играят с гумени кокали, преди да се хвърлят в джунглата на истинска борба. Друг път ги питах за тяхното ежедневие и някакви новини, но този път мълчах, мисълта ми бе в последния разговор с директора и шанса детето ми да влезе като първа резерва. Таксите в това училище бяха високи, но отличниците получаваха стипендии. Ако я приемеха и бе упорита, дъщеря ми можеше да се превърне в истинска дама - мечтата на всеки беден баща с неблагороден произход.

Загледан във водното пространство, дочух разговора между двете момчета, който бе станал особен:

- За Байрама купих на брат ми тениска почти без пари. А на сестричката розова рокличка, може с нея и да проходи. Ако искаш, ще уредя и теб.

- Не мога - отговори Али, лустросвайки лявата ми обувка - не успявам да икономисам нищо. Всичко давам на майка ми и баща ми.

- Аз ли да те уча - приближи глава Октай - трябва да имаш свои пари - секретен фонд, да си купуваш това-онова. Майка ти и баща ти никога няма да са доволни.

- Ама това е лъжа - повдигна огромни мигли малкият. - Аллах забранява.

- Слушай сега - Октай беше грабнал ситната четка и лъскаше дясната ми обувка с моряшки замах. - Аз икономисвам от година и нещо. Имам учебник, по който уча на тавана. Защото годините вървят - утре ще станем на петнайсе, няма кой да ни държи на работа тук. Какво ще правим тогава?

- Не знам - прошепна уплашено Али.

- Аз знам - успокои го Октай - ще се явя на изпит в лицея. Може да ме приемат да уча там. Или в друго важно училище. Ще станем аристократи. Ехе, и други ще ни лъскат обувките, както ние сега на този господин. Трябва да мислим за бъдещето.

- Страх ме е да не ме бият, че крия пари - повтори Али.

Грабнал ситната четка, малкият копираше огледално замаха на Октай.

- Да питаме господина редно ли е да крием пари от нашите - предложи голямото момче.

Два чифта очи се впериха в мен очаквателно. Трябваше да им отговоря. На малкия Али, който се страхуваше, и на големия Октай, който искаше да завладее света. Какво казва Аллах, знаем всички. Какво казва животът, го изпитваха те на гърба си. Не можех да бъда съдия, не бях и мъдрец. За секунда сравних живота на моето саксийно цвете с техния. Те блъскаха от сутрин до вечер, да изхранват бащи пройдохи и безсърдечни майки.

- Послушай Октай, Али - казах бавно. - Оставяй си свои пари, спестявай, ако можеш, за себе си. Времето тича и няма за кога да отлагаш. Морето не чака, нито денят и нощта.

- Казах ти, че съм прав - сбута го с лакът Октай - ще станем аристократи с тебе. Може да купим и кораб, и тогава, господине, - кимна към мен - ще пътувате без пари.

Усмихнах се. Извадих банкноти и дадох на децата достатъчно, да си купят нова дрешка за празника или да добавят малко към своя таен резерв.

Добър съвет ли им дадох - да мамят родителите и да работят за себе си? Възпитателно ли беше да ги подтиквам да лъжат майките и бащите си? Не знам. Аз съм само пораснало бедно момче, което никога не стана аристократ.