***

      - Е?! – Куртан беше заел позиция за нападение. Опитваше се да прикрие, че ударите на Налл бяха намалили силата на енергийното му поле, а и намесата на Великата Аурис, чрез гласа на Габриел, жрец и воин на миналите енергийни мигове, го беше изумила. За безвремието, в което беше вампер, никога не му се беше случвало подобно нещо, дори и в битките. Великата Аурис не се намесваше, оставяйки ги свободно да изберат съдбата си – да се преборят за правото си да съществуват или да се претопят  отново в нея. Или поне така знаеше Куртан от онези, които бяха съществували повече от него. В мътната му сива сърцевина извираха вълни от мисли. Нищо не го беше изумявало така, както това, че толкова време аурата на Светлата Зиновия беше съществувала наедно с неговия доверен подчинен. Не я беше усетил, макар добре да познаваше светлата същност на Висшата. „ Значи, не всичко, което знаем за съществуването ни и за живеца и светлината е пълната истина!” – си мислеше Висшият Вампер. Нещо дълбоко в него застърга, но той бързо го подтисна и скри в чернотата на сърцевината си. Съмненията за изборите, които бе направил по време на изпитанията не бяха любими вълнения за вампера. Дори и да се съмняваше в това, че беше отхвърлил светлите желания на Зиновия, приемаше, че такава е неговата линия на израстване и че да бъдеш вампер, все пак си имаше и добри страни. Е, може би беше отхвърлил и своите желания, но…Не му се започваше отначало с всичките му там, раждания и изпитания, така и така беше свикнал вече да се храни с енергийните аури на съгрешилите.

   Куртан печелеше мигове, но погледа на Рафаил не  изпускаше нито едно негово трептене. И все пак, вамперът реши, че е по-добре да рискува, отколкото да пропусне този шанс. Пръстеновидните вълни се изстреляха от енергийното му тяло и се разтегнаха, като грабливи пипала към омаломощеният Натаниелл.

      Налл усети намеренията на Куртан. Знаеше, че ще го нападне. Ако беше решил друго, то би бил разочарован, защото това щеше да означава, че и самият той, като воин на светлината, не бе достатъчно силен да изсмуче силата на едни толкова слабохарактерен представител на Айда. Димната черна вълна го лизна и се опита да се впие и закрепи надълбоко в енергийното му тяло, но още преди да се опита да се предпази силен писък огласи тишината на Вамперското сборище. „ Какви ги…” – той не можа да довърши мислите си, защото силната струя от жарка енергия го завъртя и обгърна като в пашкул. Вдигна очи и…” Ама, разбира се! Защо ли си мислех, че може да стои настрани от големи лоши Претопяващи?! „ Енергийните мисли се разбушуваха в него. Изправи се. Знаеше, че не е възстановил енергията си, но глупостта на тази нисша нямаше предел.

***

            След като осъзна, че всъщност онази, която беше заобичала от сърце е и изчезналата дъщеря на Висшата жрица Мага, Даника все още стоеше изправена зад гърба на Натаниелл. В нея бушуваха толкова различни по вид и нюанс енергийни емоции, че се чувстваше като затворена в тялото на вампер – също, както е била Саая…Зиновия…Не знаеше как да я възприема, но и двете названия означаваха Сияйна чиста светлина. Сега разбираше. В този миг, наистина разбираше за какво и беше говорила Саая и как се беше чувствала. Почувства се едновременно застрашена и успокоена. Картината пред нея и показваше заплахата, а тази от лявата и страна – успокоението. Нещо, някъде се беше объркало. Може би, наистина не трябваше да пипа глупавата конусовидна дрънкулка, но… Той се беше намесил. Беше я спасил от изпиване. Отново! Отново? А сега от сияйната му светлина беше останало само бледата сянка. „И все пак…е красив!„ – си помисли. „ Сега не му е времето да окачествяваш надути и суетни, Висши ауристи!” – веднага се смъмри. Ако съдеше по появата на най-главните, тоест Висшите ауристи, нейната грешка наистина си беше огромен проблем, а не някакво си препъване.

     Да се оглеждаш в толкова много бездънни претопяващи погледи си беше, слабо казано, да те набутат  в устата на стадо подивели червеи - къртичари. Тръпки пролазиха по горния слой на аурата и. На Даника не и хареса после вкуса от това трептене. В този момент нещо вътре в нея се напрегна и забоботи, сякаш топка силова енергия започна да се развива като пружина и да търси да се изстреля навън. Не осъзна какво става – реагира. Погледът и проследи в забавен енергиен миг вълната от тъмни пръстени, устремили се към Натаниелл. Топката енергия изсъска и изригна. Това, което зрееше в нея избухна като огън и в момента на осъзнаването си се намери лице в лице с най-страшният си кошмар – цял кошер висши вампери готови да си поиграят и да я изпият за награда. Имаше чувството, че всичко в нея изстива и изтича. Мигновението сигурно беше спряло и тя се  вцепени.

***

      Куртан се вбеси. Залпът, изстрелян от малката нисша ауриста беше слаб да го повали, но си беше с достатъчен интензитет, че да доопърли онова, което се беше запазило от двата удара на Сияйния генерал. Той всмука останалата си енергия навътре, създаде тъмен вакуум и изстреля цялата си мощ срещу натрапницата.

      Ако Натаниелл до сега си беше мислил, че едва ли е останало много енергия в него, освен толкова, че все още да  се държи изправен, в мига, когато Куртан изсмука пространството около себе си, разбра, че в него има още сила. Нещо го прободе дълбоко в същността му, изсвистя и го изстреля пред приближаващата буреносна вълна, готова да изсмуче всичката жива енергия по пътя си. Закри я, обви се около нея, обгърна я. Искаше така да се увие, че да не остане видимо място, от което пипалата на вампера да източат дори и прашинка енергия. Последвалата силната светлина избухна съвсем неочаквано и пресрещна гладната за чиста енергия тъмна фуния. Заля я, изпълни я до препълване. Черното облачно тяло на Куртан се разпука и през него заискряха лъчи. Лумна огън и Висшият вампер, заедно с половината си съмишленици се изпариха в пространството. Останалите бавно заплуваха назад в израз на почит и примирение със случилото се.

    - Твърде си буен! – Емануил смъмри брат си, който в момента издухваше последното пламъче от пръста си с доволна усмивка.

    - Аз ли?! Та, кой те караше да пускаш вълнува енергия? –опонира го Раафаил и на лицето му се изписа неподправено възмущение.

     - Че тя беше съвсем мъничка! – повдигна рамене Висшият жрец.

   - Мъничка - друг път! Виж какъв погром направи! Така ли се отблагодаряваш на Сияйната за силата? –наперено го поправи Раафаил.

   - В името на Аурис, прекратете това! – изгърмя гласът на Мага. И двамата спряха енергийните си думи и обърнаха вниманието си към интересната топка слели се енергийни тела – тази на Сияйния генерал, а под него – нисшата Даника.

   - Мисля, че вече може да я пуснеш. Едва ли някой ще се опита да ти изпие половинката…Даже, много ще се пази и от подобен род мисли. – с весело бълбукане в гласа се обърна Раафаил към, родния си Налл. – Пък и имате си покои за интимни сливания…

     - Реши да не ме претопяваш ли? – ядосано се разфуча Даника, след като тежката аура, освободи тялото и да се движи спокойно в пространството. Шегите на Раафаил, въобще не и бяха по вкуса, защото не смяташе да  извършва никакви „интимни сливания” с Високомерни Висши. Беше се почувствала, като в капан. Силата и бързината, с които Налл я беше притиснал към земята я бяха зашеметили. Никога не се бе чувствала така окована, задушавана и премазвана, дори и изпиването от вамперите беше къде по-нежно.

    - Какви ги ръсиш?! – яростта на Налл се разгоря и засвистя в сърцевината му. – Казах ти да не пипаш нищо! Нищо! Но, не! Ти трябва да пипнеш, да видиш! Всичко трябва да омърсиш с нисшето си присъствие!

   - Натаниелл! – сляха се пълните с укор гласове на Мага и Раафаил. Цветните очи на Емил се присвиха, но той не  показа и не каза нищо, само махна с ръка и  заповяда:

   - Всички в летеж!

***

       Празникът на Раафаил! Да, беше дошъл мигът на празника на рождението му. Даника подръпна падащата искряща туника. Дрехата от красива блестяща материя и се виждаше толкова идеална, че се чувстваше некомфортно в нея. Не искаше да я повреди или още по-лошо -  да я изцапа. Крадешком погледна към застаналия с гръб към нея Висш аурист. Сега той отново сияеше. Силата и енергийният му баланс се бяха възстановили, но мълчанието му показваше надменното му нежелание да говори с нея или даже да се доближава до нейната нисша особа. „ Твоето „нисше” той го родее с „низък”…- вълнуваше се Даника в мислите си.  През последните два времеви енергийни мига от случката на Вамперската земя всеки от тях сам за себе си беше превъзмогнал срещата и загубата на близката и обичана Саая-Зиновия. Мага непрестанно бърбореше, викаше я в покоите си. Развеждаше ги с Наая на небесни разходки, откъдето донесоха красиви пухкави облачни пера за украса на Светлата зала, в която щяха да лумнат огньовете в кристалните Огнища на Яснотата. Даника и Наая бяха като малки новородени – всичко им се виждаше красиво и необикновено.

     Първоначално бяха резервирани и леко смутени от промяната в отношението на Мага, но и двете си признаваха пред себе си, че всъщност Висшата жрица не беше се държала грубо с тях. След като беше получила отговор на въпроса си и разбрала какво е станало с родната и обичана дъщеря, тя вече беше спокойна, но и сякаш обсебващо грижовна и поучителна. А малката Наая разцъфваше под грижите и. Беше се променила, разкрасила и засияла, сякаш се хранеше от най-чистата светлина. Даника се радваше за нея, но и се тревожеше, защото често пресрещаше погледа на Висшият жрец. Разноцветните, дъговидни зеници гледаха малката и приятелка и то с особен енергиен заряд. Ако не беше опознала Емануил, би си помислила, че е като освирепял за енергия вампер, който всеки момент ще нападне и ще изпие всичко от Наая.

    Даника въздъхна. Само това си позволяваше в присъствието на „ Великият сияен генерал”. „По-скоро Велик буреносен генерал!” – си помисли тя, но сподави усмивката, която разбушува сърцевината и. Двамата наистина бяха като огнен вихър и студена яростна буря. Така ги беше оприличила Мага, когато само дихание след пристигането на всички в Светлата зала, Натаниелл продължи да сумти и да я залива с яростна енергия.

 Да, може и да беше оплескала нещата с този кристален конус, но как да знаеше какво да пипа и какво не, когато освен мълчаливо пренебрежение и заповеди от рода на: „ Не пипай това! Не зяпай небето, Сияйната и така ще си е там!”  „Какво си направила сега, че се връщаш бяла като серафимче, къпало се в млечните облачни води? „

Общо взето винаги беше страшно напрегната, когато той беше наоколо. Е, да, вярно беше, че бутна една етажерка с джунджурийките му и разсипа маслата…И вярно си беше, че от някои  останаха петна, но все пак нали беше висш – можеше да ги изличи от пода, а той просто и обърна гръб и мълчаливо излезе. 

    Вечно беше недоволен от това, което тя правеше. Дразнеше го,че играе на пухени хвърчила в светлите облачни простори, че Раафаил и показва, колко е весело да се подскача по пръснатите, като пъзел облачета по ливадата на Синевата… „ Той просто си е такъв суетен и нетърпящ провалите Висш аурист.” – заскачаха мислите и. Вясваше се в покоите рядко и то винаги профучаваше развявайки лъскавите си одежди. Тя, така и не посмя да легне на голямото легло. Спеше на пода, където незнайно откъде се беше появила една пухенка с точния размер. Беше доволна и на това. Все пак в къртичините беше къде по неудобно да се унесеш в зареждаща дрямка.

   Даника се беше уморила от тежките си наситени мисли. Вдигна високо брадичката си, приглади за последно блестящата дреха и се понесе към залата. Вече знаеше пътя и не и пречеше това, че ще трябва да мине през няколко нива, за да стигне там. Имаше нужда просто да се носи из простора.

     - По-бързо ще стигнем заедно. – се понесе напевният глас на Натаниелл.

    - Не се притеснявайте, Ваше сияйничество! – отвърна му Даника без да се обръща. – Нисшите са научени да пълзят, така, че малко въздушно обикаляне няма да навреди на и така некачествената енергия от която съм направена. – След това тя се понесе. Надяваше се, че милите шеги на Раафаил ще помогнат тежката горестна енергия, намотаваща се в сърцевината и да се стопи.

Следва...