АВЛИГИ

„ Авлига пее, пее и говори…“

Само за една птица, в песните за това се пее!

Слушах ги, гледах ги, кога и дворът зад нас запустя и из него щръкнаха буренак, храсталак, навириха се, и дървета и стана дива гора. Растяха, извисяваха се и ставаше все по-диво, но и все по-красиво!

В ниското, непроходимото, из храсталака се пренесоха да се крият и да живеят, и бездомни кучета, и лисици, и белки, а горе из клонаците се пренесе птичият свят, от врабчета, косове, синигери, славеи, гривеци и какво ли не.

Прелитаха, цвърчаха, писукаха, пееха!

Притихваха със залезът и започваха пак с изгрева!

Дивен свят!

Последни дойдоха авлигите!

Плашливи, страхливи, но чудно красиви!

Тяло, жълто, като че изваяно от злато, а криле в черно.

Разперят ли ги, сякаш слънце под тях грее!

Прелестни са, като ги гледаш, но запеят ли, прехласваш!

Прелитаха и при нас, кацаха на поляната, грациозни и изящни, обикаляха в кръг, танцуваха и пропяваха.

Дивни птици и винаги по две!

Сама авлига, ни танцува, ни пее!

Върви, обикаля, но с наведена глава!

Известно време, не наминахме на там и кога отидохме, се стъписахме! Отзад, в гората ръмжаха машини и измъкваха дърво след дърво. Зад тях и пусто и грозно, та чак зловещо!

Не смеем на там да пристъпим, но на оградата се изправи човек и махаше с ръка, да идем при него.

Стар приятел, закупил имота и го разчиства, та да си го обработва. И да се радваш и да се ядосваш!

За комшия, приятел ще имам, но гората я няма!

Дворът стана черна, грозна, пуста угар. Изчезнаха животинките и долу де се криеха, и в клонаците де цвърчаха и няма, ни гледка, ни звуци, ни песни!

Пустош, та вече не ни се ходеше там, но есента, комшията засади двора с фиданки на ябълки! Той непрекъснато беше из него и все нещо правеше. Жена му, най-често беше пред къщата. Там си беше направила малка, но чудна градинка от цветя. Из другата част на двора рядко ходеше, но минеше ли през него, до оградата е и дълго, дълго си бъбрим, за какво ли не, но най-често за цветя.

Дворът се променяше, фиданките раснаха, пораснаха, започнаха да цъфтят, а който не е виждал разцъфнала, ябълкова градина, нищо не е виждал. И цветовете са чудно красиви, и мирисът им не се забравя, та гледам и очи не откъсвам!

И като съм се зазяпал, един ден що да видя!

Жена, облечена в нещо ярко златисто, а върху него, отзад, наметнато нещо и дълго, и черно, вървеше от дърво на дърво, милваше цвят след цвят и си пееше.

Стори ми се, че авлига ходи из градината, та се засмях.

До оградата е, разправям ѝ, какво съм видял и тя се смее.

И ден след ден, ябълките цъфтяха, една авлига ходеше от дърво на дърво, милваше цвят след цвят и си пееше.

Един ден, пак сме там и ни посрещна грозна вест!

Една „авлига“, като цял ден из градината вървяла, цветя милвала и си пяла, вечерта като си легнала, вероятно за нещо хубаво се е сетила, та се усмихнала и така заспала…

На сутринта, усмихната, но неподвижна била!

С усмивка за друг свят отлетяла!

Остана къщата без жена, а къща без жена е празна къща!

Остана дворът без жена, а двор без жена е празен двор!

И сред тая празнота, само една фигура, в черно облечена, с наведена глава, обикаляше двора...

Приличаше на авлига, с притворени крила.

Нищо друго не правеше, освен да полива цветята, в градинката пред къщата.

Дворът пак запустяваше, бурените пак се надигаха, дървета пак се извисяваха и не усетих, кога пак гора стана и се завърнаха и кучета, и лисици, и порове, и белки…

Завърнаха се и врабчета, и косове, и синигери, и славеи, и прелитаха, цвърчаха, писукаха, пееха, …

Последни се завърнаха авлигите!

Ония прелестни птици, за които се пее, че „пеят и говорят“, дето крила кат разперят, сякаш слънце грейва!

Една авлига я нямаше!

Не се завърна!

Една друга, ходеше из двора с наведена глава!

Мълчалива, с прибрани, черни крила!

Сама авлига, ни крила разперва, ни глава вдига, ни пее…