Авторът винаги има право
                                                               (14)

                                                          Магиите

Мила Мария,
 Забелязала съм нещо много интересно в Испания през последните години. От понеделник до петък- хубаво време, слънцето те приканва навън с насмешка, защото знае, че твоят работен ден е дълъг почти колкото неговия и не можеш да мръднеш навън. Идва дългоочакваният край на седмицата и...в събота завалява и ти пак си седиш в къщи...
 Стихчето, за което ти много деликатно си ми подсказала, че не става за печат, е посветено на една жена, с която тогава така и не успяхме да се срещнем в Мадрид, но която година по-късно ми показа една истинска испанска винарска изба в Аранда (виж снимките във Фейса) Ще ти разкажа и нейната история. Имаме време днес, дъждът ме е вързал тук и с лаптопа  пием кафе и пишем мейли, макар, че имахме съвсем други планове за края на седмицата!
 Но нека започна отначало.
 Не зная дали съм ти споменавала, че през 2000 година работих един месец в кухнята на един ресторант в Аранда де Дуеро, едно атрактивно туристическо селище на север от Мадрид. Там имаше още три българки. Всички бяхме емигрантки за първа година и работехме като пчелички, за да можем да изкараме някоя песета и да изплуваме от заемите. От четири до шест следобед имахме почивка и се събирахме в едно открито кафе под сянката на една черница, където говорехме, говорехме, говорехме...Горчиво беше кафето, Мария, горчиви бяха и думите, но приятелствата, които завързахме тогава, укрепнаха и заякнаха като оная черница. Голям тор за душите е житейската чернилка, мила!
 Свърши туристическия сезон трите от жените се пръснахме коя на север, коя на юг. Еми, най-младата от нас, момиче още, се залюби с едно момче от Еквадор, което беше келнер там и остана в Аранда.
 Две –три години след това, беше петък, преди нашата Цветница, тя ми се обади по телефона:
 –Искре, сестричко! Голяма молба имам към теб!
 „Голямата“ молба беше да посрещна в събота едно семейство на автогарата и да ги закарам на аерогарата.На езика ми беше да попитам таксита за тях няма ли, но Еми набързо ми обясни, че са работили две години в една свинеферма, а Мадрид не са го виждали и на картичка и аз си замълчах.
 Нашето Еми беше всъщност Емине, едно разтропано туркинче от силистренския край.Телефонният номер, който ми даде, беше на жена на име Зейнеп. Нейна роднина или приятелка сигурно, не вървеше да я оставям да се лута из огромния, непознат град.
 За зло (или за добро, както се оказа след това), същата вечер вдигнах над 39 градуса температура. И четирите деца в къщата, където работех тогава, лежаха трети ден с грип и вирусът гътна и мен, нали съм късметлия, точно за почивните празнични дни. И дума не можеше да става да влизам в ролята на такси, след като едва слизах от леглото. Ами сега? Само съседката Теменужка можеше да свърши тази работа вместо мен!
 За тази дъхава и дива българска теменужка, чийто език е голям почти колкото сърцето ѝ, един ден сигурно ще напиша роман, Мария. За нея и нейните митарства. Сега обаче с лаптопа и дъжда ще продължим разказчето за непознатата Зейнеп.
 –Ти луда ли си, бе жена?-наежи се като кактус теменужката, като ѝ дадох бележката с телефона.–Туркиня да срещам! Аз сто  години ти разправям какво тегло тегля от тези турски магии, а ти сега!...
  Прехапах устни. Нейният съпруг я беше зарязал заради една туркиня, и нея, и двете им момиченца и не искаше ни да ги види, ни да ги чуе, а гледаше „разбойника“ на „онази вещица“ като негов собствен син.Теменужка беше убедена, че ходжата му е направил магия на „непрокопсаника“, от най-страшните, след гроба да го държи...
 Главата, която и без това ме цепеше, вече щеше да ме скъса, а стомахът ми правеше кълбо напред:
 –Извинявай, не съобразих...
 Протегнах ръка да взема листчето, но изохках и се тръшнах на възглавницата. Теменужка забрави и Еминето, и магиите и се втурна в кухнята да ми прави чайове с лимон и компреси с оцет. След час-два, като смъкнах температурата и се отпуснах на леглото, тя мушна нежеланото листче в джоба на дънките и ме изгледа под вежди:
 –Утре след обяд ще мина да докладвам, че съм свършила работата и да те видя как си. Не ти обещавам обаче, че ще бъда любезна с тая...Само да я усетя, че опитва да ми направи нещо и...
  Чух, че външната врата се хлопна зад нея и затворих  очи. Колкото зле ми беше от вируса, два пъти по зле се чувствувах, че без да искам, ѝ разчовърках старите рани.
 Събуди ме телефонът, който предният ден бях забравила в чантата. Станах и сънена още натиснах копчето. Кой ли звънеше по това време?
 –Семейство, а? –викна Теменужка в ухото ми.-Семейство ли ми каза, че ще посрещам? Тия са толкова семейство, колкото аз съм английската кралица!
 Чух задъхано смукване, явно Теменужка беше запалила цигара и дърпаше ядно дима.
 –Знаеш ли коя е тази Зейнеп?-продължи ядосано гласът.-Пред мен на чина е седяла  в техникума, колко пъти съм и дърпала плитките! Мъжът и, Мустафа,  беше един рус, хубав, какво ѝ хареса на тая, дребната, никой не разбра! Заминаха по Коми двамата, двайсет години има сигурно...Сега я виждам с тоя черен българин и ще ме лъже тя, че ѝ е мъж...Кой знае чие семейство е разбила тази кучка...! Добре, че не ме позна, ама и аз се правя на дръж ми шапката...Ще лети само мъжът, сигурно при близките си отива за Великден, тя се връща на автогарата. Сама ще кара тук, пада ѝ се на тая крадлива лисица! На луда ще я направя днес, така да знаеш! Сега ми е паднало да си върна на цялото им племе!
 Когато се ядосаше, Теменужка жилеше наред като коприва. Реших, че трябва да я набера и да опитам да я успокоя, но този ден и Христос, и Мохамед явно бяха решили друго.Треската ме тръшна отново в леглото и часове наред ме подхвърляше като бурно море тресчица. Чак надвечер ме „изплю“ съвсем безсилна и аз успях да си взема един душ и да хапна малко препечен хляб с чай и плодове.
 Взех телефона и видях, че Теменужка ме е търсила няколко пъти. „Е, каквото и да бяха правили днес с непозната туркиня, свършило е.-въздъхнах облекчено-Самолетът преди три часа е излетял. Щом ми е звъняла, значи е жива, не е играл ятаган...ще разкаже.
 В този миг апаратът в ръцете ми звънна, сякаш Теменужка беше чула мислите ми и бързаше да ме осведоми за изхода от борбата с чуждоверската зла сила.
–Как си, мила?-звънна гласът ѝ.-По-добре си, нали? Знам аз, че ти си мъжко момиче, като всички нас тук!
 –Къде си, Теменужке? Кажи ти как си, какво стана днес?...
 –О-о-о, супер съм! В едно кафе на Пласа Майор сме, черпим се със Зейнеп, нали ми е имен ден в неделя...
 Помислих, че не съм чула добре или още сънувам:
 –Каква Зейнеп, бе момиче? Не ги ли качи на самолета?
 –Ще ти разказвам утре, Искре! То е цял филм, сестричко! Спи сега, да оздравееш до Цветница, че те чака купон!
 Че са били за филм, Мария, били са, само не зная дали за драма или комедия! В реалния живот границата между двете и по-тънка и от косъм...
 Имало няколко часа до полета и двойката гълъбчета помолили моята Теменужка да ги заведе до някой търговски център. Тя, както вече ти писах, колкото ѝ е дълъг езикът, толкова е голямо и сърцето ѝ. Видяла тя, че онази „вещица“ Зейнеп е бледа като смъртник и едва се държи на краката си и се изпълнила с жалост, всички неизказани думи и заседнали в гърлото на топка. Купили, какво купили, дреболийки разни. Жената мълчала, но мъжът не спирал да говори каква трудни две години са изкарали в Испания, колко са зле финансово. Аз съм забелязала, че „гастрольорите“, минали за година- две често гледат на нас, „старите“ като на глупаци и опитват да ни „отворят очите“ за действителността в тази страна, сякаш ние през всичките тези години сме живели на Марс. Продават на краставичарите краставици и то криви и съвсем, съвсем зелени.
Но това е друга тема, мила. Продължавам за Зейнеп, зная, че нямаш търпение, а финалът си струва чакането.
  По едно време туркинята отишла до тоалетната. И тогава, мила, мъжът се озърнал като крадец, влязъл в един златарски магазин и без да се двуоми, броил близо две хиляди евро днешни пари за бижута. Пъхнал ги в джоба си им излязал ни лук ял, ни лук мирисал. Аз не бих забелязала, но моята дива теменужка  има око на орел, на километри вижда и снима като камера.
 Взели такси, закарали нашия българин на летището и той взел да хапе устни и да бърка по джобовете си.Зейнеп извадила една банкнота от джоба си и я подала на шофьора.
  Тогава нашата Теменужка не издържала. Протегнала листенца, тоест-мазолести, отрудени лапи, каквито имаме всички тук и най-безцеремонно бръкнала в джоба му. Измъкнала пакетчето със златните украшения, които „сиромахът“ купил само преди броени минути, сграбчила ръката на Зейнеп, пъхнала ошашавената жена в един градски автобус и се мушнала след нея, като оставили нашия да зяпа след тях  с двата куфара в ръце.
 –Зейнеп била решила да си сложи край на живота, Искре-изохка ми на другия ден Теменужка между две цигари. (Беше качила старата си нова приятелка на автобуса за Аранда и  дошла  в къщи на кафе.)– Всичко ми разказа, милата! Мъжът и загинал в Коми още, деца нямали. Пламен, вчерашният хубавец, я подлъгал да тръгне с него, че жена му не искала да си цапа маникюра свине да гледа!  Две години я лъгал, че само да спестят малко и ще се приберат, ще си купят къщичка в неговото село, той ще зареже големия град. Глупости, на които само едно оглупяло от любов същество може да се върже. Вярвала му до оня ден, когато го извикали по спешност при една свиня майка и той не успял да си затвори  електронната поща. Зейнеп изчела всичките му мейли до жена му...и решила да мълчи...и в Мадрид да се хвърли под влака в метрото...Това е, Искре. Стихчетата, дето ти ги пишеш, ряпа да ядат, за това и цял роман да напишеш, ще е малко...
 –Къде отиде тази жена сега?-попитах тихо аз.-Защо не я задържа ден-два? Да не направи някоя глупост там,  в Аранда?
 –Ще направи, ама не е познала! Първи братовчед имам там, ще я чака на автобуса. А ония дрънкулки, дето оня нашенец ги беше взел за неговата , ги върнах веднага, добре, че касовата бележка беше в пакета. Пъхнах парите в един плик и ѝ го пратих, уж писмо за братовчеда, че тя не искаше да чуе да пипне от тях, сякаш не си е изработила десетократно...С него се разбрахме от раз, ще ѝ намери квартира, ще ѝ търси работа. Печен е той, ще се справи!
 Човекът явно наистина беше изпечен от живота точно колкото трябва, Мария. С един поглед видял каква душица има насреща си и...с една дума, не им се наложило да ѝ търсят квартира. Не, не е това, което може би си помисли. Като брат и сестра са. Като братче и сестриче, които са загубили родителите си и сега имат само себе си и другия. Работят, живеят под един покрив, записаха се на йога,   пътуват заедно из Испания при всяка възможност.Той рисува, има самостоятелни изложби във Валядолид, тя пише стихове и преди година издаде първата си книжка самиздат. Започна да пише на след пътуването си до Мадрид.
 –Сякаш ти ми направи магия тогава-обича да казва тя  на моята Теменужка.-Спаси ме и ме подари на самата мен!“
 
За малко да забравя моето стихче, мила Мария! Толкова редове изписах за него, а щяхме да го пропуснем!

Свобода
Целува мен, но върна се при нея
 и днес я любиш страстно и обично.
Така решил си...Е, добре, приемам!
Ти си свободна да избира личност.

А аз лежа със книгата в ръцете,
 с невиждащ поглед, вперен нейде в здрача
и обяснявам кротко на сърцето,
че аз пък съм свободна да не плача...“

 Искра вдигна очи и погледна през малкото прозорче. Дъждът беше спрял и Мадрид чакаше, окъпан и свеж, някой да му се порадва
 Погледна мейла до Мария и се поколеба. Защо да го изпраща? Знаеше какъв ще бъде отговорът на честната, мила редакторка:
„Авторът винаги има право, мила Искра!“
Обаче въпросите към Автора за нашите права тук, на белия свят, щяха да останат...За тях беше най-добре да се разговаря със славейчето навън!
 Кликна на „изтрий“, затвори лаптопа и грабна дъждобрана и фотоапарата.

                                                 (край)