Ние сме това, което МИСЛИМ! Всичко останало е заблуда и игра на съзнанието ни с една едничка Идея: ДА СЕ ХАРЕСАМЕ НА ДРУГИТЕ... "В света на материалните ИЛЮЗИИ аз ви предлагам още една - ИЛЮЗИЯТА на ИДЕАЛНАТА МИСЪЛ... "

Писмо до мен (изпуснати думи)

                                                           Виждаме хората с тези очи, с които ИСКАМЕ да ги видим!

                                                           Искам Сърцето ми да заговори! За другите имам Душа, а за себе си посипах пепел! Как можах да направя това! Как можах да прекърша ръцете си преди да са се докоснали до онова, към което пътувам цял един живот и извървявам толкова много места...

ИСКРА, ПЛАМЪК, ОГЪН! Това бил реда на Идеята за осезаемостта!

А Димът...?

Кога е Димът...

Преди да се разгорим или когато затихваме в емоцията си неми...

Или може би през цялото НИ Време, докато живеем горейки ние димим и когато престанем да го правим, запалваме цигара - символичен жест, привидност някаква...

Здравей, Приятелко!

Никога досега не съм ти писала... Все се надявах ти първа да го направиш... Но забързана в дните си не мислеше за мен и моите скрити желания оставаха тайна за умореното ти от мъка сърце... Сега, след години ти пиша и искам да разбера дали си добре, дали все още си сама или вече има радост в очите ти...

           Бях дете тогава, назад във времето ми лошо... Бях дива и необуздана. Сега сякаш съм тиха, но и някакси мъртва жена... Млада съм още и сякаш ще намеря  сили да продължа, но не и така, стоя тук, а мястото не е мое... Скоро навърших двадесет и една. Полудете, полужена... Една поругана душа, блъскаща се сред Нищото от празни чувства. Мъжете виждат в мен едно парченце шоколад стоплящ устните им нощем, а аз съм  малко момиченце.  Леко и розово перце - без разлика от преди. Тогава волята ми беше свободна. Изпитвах истинска радост от гълъбите накацали по перваза на бабиния прозорец. Устните ми се разтваряха в усмивка вечер, когато луната надникваше през клоните на ухаещата на живот липа и ми намигаше за лека нощ. Можех да плача, да подскачам от радост, да крещя когато си поискам и както си поискам. А сега не е така. Вече я няма онази лекота. Отдавна съм забравила истинността на малките необходими изблици на душата.

          Ей, Приятелко, още ли пишеш онези неща дето само ти си ги разбираш...  Хммм, ти си смешна жена!!! Ххм, помниш ли оня мъж тогава, когато ти каза, че да си творец не означава сам да си четеш написаното и да си го харесваш САМ! Мдааа... Моя малка смешна женичке.... Ххххммм, а оня, дето като му каза как вярваш в Любовта и как си влюбена в тази идея, ти се изсмя... Помниш ли го тоя...? Ееехх, ти моя смешна жена... Как си те обичам аз такава!

         Тръгваме нанякъде... После спираме... Оглеждаме света, често нищо не виждаме... И после пак така... Ехххх, Приятелко, ако бях учила навремето сега щях да не се пъна  и да търпя униженията на паплачта... ама АЗ - МЕЧТАТЕЛКА една... Артистка да ставам... Станах робиня на страстта... Една неизживяна мечта - да докосна прожекторите и да нахраня потребността си да съм различна жена - всеки ден, всяка минута да мога да изразявам свободно волята на емоциите си, превъплътила себе си в други тела... Толкова време изгубих, не направих нищо за себе си...

      Сега... Какво става сега? Какво се случва... ЕДНО МОЖЕЩО НИЩО! (както подхвърли в движение един преуспяващ адвокат...)

Седя пред компютъра кашляйки в ръка и искам! Искам да съм магична жена - хранеща, даваща, защото само така мога да живея!

Пиша и се надявам как в някой прекрасен ден на написаното от мен ще спре поглед НЯКОЙ ТАМ и ще остане безмълвен... Ще излезе от сайта, после пак ще отвори на мен и внимателно ще прочете написаното с душа... Ще препрочита изречение по изречение думите върху монитора, после ще ги извади на листа и ще заспива с тях обмисляйки идеята как да ме покаже на света по най- деликатния и фин начин, без да изплаши мен и нежната ми душа... ХА, ХА, ХА, аз казах ли ти, че си ми смешна жена... Виж се! Слез на земята! Ммддааа, но това е само мечта... Недей да спираш! Мечтай! Мечтай, приятелко миличка, не спирай! То всичко си идва на мястото! Ако не аз- друг ще те свали в пропастта, там където е клоаката на изпразнените ни съзнания и грубите ни души... Но нима това ще промени красотата и харизмата ти ще зачезне?! НЕ! Ще блеснеш повече от преди, защото там, на дъното ще си в свои води...  Ще има толкова много бедни души, които ще искат да те разкъсат и всеки да те съхрани по някакъв начин за себе и знам, че ти ще се раздадеш с радост и без остатък, само и само да ги родиш за тях си, и чрез тяхната потребност ти ще полетиш над дребните си нужди, над всичките обиди и унижения в живота си днешен, защото никой не устоява на красотата на мисълта! Никой! Никой не се бори срещу чистотата на душата, защото тя е като свеж полъх в тази луда въртележка от студен грях и зимно лято... Сладка моя, можеща жена! Пиша ти и плача! Плача за теб, за мен и за борбената ти сърцата душа... Как се попилява във Времето сама и неуверено крачи по пътя си прашен... Много си се търкаляла в прахта, ти мила! Много... Затова в погледа ти има тъга... Защото колкото повече сме вървели, толкова повече сме опознали света около нас и ни е мило за всичко и всичките малки неща ни карат да искаме да задържим мига, но съзнавайки неговата краткост и невъзможността да спрем времето с всичките ни грешки в него, ни кара да се чувстваме натъжени... А как искаме да събудим в хората онази ярка светлина, която да ги разтресе и те да погледнат в себе си - да поискат да летят!

        Какво правиш сега, моя сладка жена?! Как оцеляваш?! Мяташ чувалите с ряз и псуваш като хамалин... Миришеш на лошо и имаш петна по дрехите - много петна... Сутрин кашляш по час и при все това не се отказваш... Не се отказваш от това да бъхтиш хамалската, защото си мъжка жена и трябва да носиш мъжка заплата... Ай стига вече от силни жени и тъпа женска еманципация! Направихте мъжете глезльовци и коя майка каза, че те били малки деца и на 32... Стига вече с тази жал! Времената били женски времена! Няма такава позиция!!! Как не разбра! И ти, и всичката оная женска бригада от кооператорки с мъжки ръце! Ай стига вече от тая излишна саможертва дето само осакатява женските ви сърца! Затова свикнала да опъваш волски, забравяш за своята цена и че имаш право да искаш! Затова, когато някой мъж спре до теб, го поставяш автоматично в графа ДЕЦА и продължаваш напред сама, отрязала пътя му дори без да го погледнеш и обезценила неговия мъжки АЗ, гордо крачиш в своята смешност... Ееехх ти, моя сладост! Моя миличка, бебка!  Ти, мила, си всъщност малката кукла, мислеща се, че е пораснала и стара вече фемина... Хи, хи, хи... Да, да...

         Наблъска малкото си телце с комплекси, предразсъдъци и неспособност да общуваш... Прегърна силно Самотата с идеята, че тя те кара да изживяваш пълноценно всеки миг и всяка фибра в теб се отвори в очакване да чувстваш... Получи се... Успешно. Много даже, че чак се оля в своя стремеж да се скриеш от това, за което си дошла тук и сега... Уплаши се! Спря да се бориш! Намери си оправдание достойно за Оскар! Мммддааа... Самотна майка си била... И трябвало само да даваш... Скри се в нишата... Намаза лицето си с пепел и заспиваш в пепелта свита на кълбо, трескаво гледаща в тъмното с мокри очи... Колко години са това... Ден след ден, година след година и ей ги на: 35 почти навъртя... Ха, ха, ха! Скоро ще ти пея за младите желания на старостта!  Срамота! Я се стегни и избърши сополивото си носле! Кажи си, че си крехка и жива все още искаща млада жена!Сложи си червило и излез навън с усмихнати очи! Не един път в годината, както правиш сега... От фирмен банкет на фирмен банкет, а всяка седмица, почти всеки ден... докато си припомниш, докато си спомниш за желанията натъпкала ги на дъното със смела ръка... Оооох, вече ми се доспа... Всъщност какво исках да ти кажа...

       Исках да ти кажа, че си онзи човек, който може безкрайно много неща и едно от тях е да обича... Но ЛЮБОВТА НЕ Е САМОТНО ВЛЕЧЕНИЕ! И колкото по- скоро разбереш това, толкова по- бързо ще се отърсиш от тъгата, която всъщност не обяснява красотата на света и не ни изпълва с осмисляне, а само приближава смъртта... Искам да ти заповядам да счупиш тези окови, с които сама спъна ръцете си, отчаяно искащи да прегръщат! Искам да ти заповядам: Усмихни се на себе си и си прости, прости си за невъзможието да си можела в незрелите си младежки години да предвидиш всички плюсове и минуси на ежедневието си сега... Ти си прекрасна жена и се учудвам как не си го разбрала досега!

                                                                        Прегръщам те: Манда

15 януари 200 и някоя

град...