Името ми е Природа, но не съм майка, нито господарка над света. Mоят създател и баща е Бог, който е направил цялата вселена. Стихиите са ми по-малките сестри, но татко не ми е дал властта да ги командвам.
Името ми е Природа и всеки ден част от мен загива, не заради някакво явление, а заради най-великото творение, което Бог е сътворил, а именно човека. Той постоянно гледа да руши това, което баща ми е съградил. Аз няма какво да направя, а само седя отстрани и плача, понеже ме боли от всичко, което човекът унищожава със своите машини. Нямам сили да издържам всички сгради от цимент, вкоренени в моята почва. Дърветата, реките и животните ми, вече всичко изчезна от лицето на земята и това заради жестокия характер на човека. “Защо, Боже, ги създаде? Само тровят твоята дъщеря!” мисля си аз и горко плача, скрита в недрата на земята.
Казвам се Природа и усещам как краят ми настъпва. От всички тези химикали, които се изсипаха в морето и във почвата се давя и малко по малко загивам всеки ден.
Каз ...