Името ми е Природа, но не съм майка, нито господарка над света. Mоят създател и баща е Бог, който е направил цялата вселена. Стихиите са ми по-малките сестри, но татко не ми е дал властта да ги командвам.

Името ми е  Природа и всеки ден част от мен загива, не заради някакво явление, а заради най-великото творение, което Бог е сътворил, а именно човека. Той постоянно гледа да руши това, което баща ми е съградил. Аз няма какво да направя, а само седя отстрани и плача, понеже ме боли от всичко, което човекът унищожава със своите машини. Нямам сили да издържам всички сгради от цимент, вкоренени в моята почва. Дърветата, реките и животните ми, вече всичко изчезна от лицето на земята и това заради жестокия характер на човека. “Защо, Боже, ги създаде? Само тровят твоята дъщеря!” мисля си аз и горко плача, скрита в недрата на земята.

Казвам се Природа и усещам как краят ми настъпва. От всички тези химикали, които се изсипаха в морето и във почвата се давя и малко по малко загивам всеки ден.

Казвам се Природа и вече искам отмъщение. Ако баща ми не направи нещо, ще събера моите сестри стихии и ще вдигнем бунт срещу човека. Ние сме по-силни и ще победим, така че...

“Природо, спри, дъще моя, укроти се! Чух плача ти от недрата на земята и дойдох да те утеша! Не е нужно да се гневиш толкова на хората, не всички са такива, каквито ги описа. Има и добри, които съм изпратил да възстановят твоята предишна красота, така че моля те, не се гневи. Природо, моя мила дъще, знам колко те боли, но скоро болката ще свърши, обещавам. Аз ще укротя сестрите ти, а ти още малко издържи!”

Чувам те, татко, и обещавам, че ще се спра, но нека по-скоро да се случи това, което ми каза, че вече нямам сили.