Валят пролетните дъждове и капките им се стичат по покривите на къщите. Превръщат се в множество капкомери, които закаляват нервната ми система. Вървя по калдъръмените улици на стария град и срещам, кого мислите? - моята позната Рени.
- Рени, Рени - викам след нея.
Спира за миг, гледа с прозрачен поглед и изведнъж:
- О, ти ли си, Мария? Не можах да те позная.
- Нали знаеш, времето е такова, Рени. Бързаш, бързаш, дори не виждаш и приятелите си.
- Та тях има ли ги? Всеки се е затворил в себе си и няма майка, ни баща.
- Хляб, само хляб, Рени. Парите за къде са, а? Тичаш след вятъра да ги гониш и не можеш да ги стигнеш.
- Айде бе, парите са си пари, ама любовта хич я няма.
- Недей така бе, Мария! Тук-таме се намира, но нали е духовна, хората са я забравили.
- О, хо... блажени са верующите! Че я няма, няма, ама да не говорим! С мъжа ми се ядем като вълци.
- Аз пък се чудя, как може моят все още да ме обича! Звъни ми в офиса по десет пъти. Няма си друга работа. Онзи ден ми вика: "Ти си първа ...