Валят пролетните дъждове и капките им се стичат по покривите на къщите. Превръщат се в множество капкомери, които закаляват нервната ми система. Вървя по калдъръмените улици на стария град и срещам, кого мислите? - моята  позната Рени.

- Рени, Рени - викам след нея.

   Спира за миг, гледа с прозрачен поглед и изведнъж:

- О, ти ли си, Мария? Не можах да те позная.

- Нали знаеш, времето е такова, Рени. Бързаш, бързаш, дори не виждаш и приятелите си.

- Та тях има ли ги? Всеки се е затворил в себе си и няма майка, ни баща.

- Хляб, само хляб, Рени. Парите за къде са, а? Тичаш след вятъра да ги гониш и не можеш да ги стигнеш.

- Айде бе, парите са си пари, ама любовта хич я няма.

- Недей така бе, Мария! Тук-таме се намира, но нали е духовна, хората са я забравили.

- О, хо... блажени са верующите! Че я няма, няма, ама да не говорим! С  мъжа ми се ядем като вълци.

- Аз  пък се чудя, как може моят все още да ме обича! Звъни ми в офиса по десет пъти. Няма си друга работа. Онзи ден ми вика: "Ти си първата и последната, която обичал."

- Да не е луд тоя човек бе, Мария? Сигурно е от Средновековието. Някой го е присъдил на съвременна почва. А може да е слънчасал!

- Присъден, слънчасал, няма геле. Бива си го! Да има повече мъже като него.

- Тогава, мога да ти завиждам, Мария, щото моят хич го няма. Един такъв, намръщен, все някой му е крив.

- За сметка на теб,  моят все е ухилен. Говори, говори, не мога да взема думата от

него. Ама, инак е добряк.

- По-добре добряк, отколкото лошак. Ама нека да са ни живи! Че ако ги няма, лошо пише.

- Абе, нещо много се забъбрихме с теб, Рени. Да си вървим, че виж как ни гледат! Вкъщи ме чакат седем гърла. Можеш ли да си представиш!

-  До нови срещи, Мария. И не ме забравяй!...