156....година                  Аз, Теодоро...

          Все още бях слаб, но слабостта преминаваше, заместваше я огнена ненавист. Това бяха тримата, които бяха прегазили живота ми и бяха убили жена ми и синовете ми. Бяха ме пратили на смърт и заспиваха спокойно, дори ме бяха забравили съвсем. Защо да помнят такива мъртъвци, като мен?

Но аз бях жив. Аз идвах от ада и омразата ми беше адска. Нямах нищо, затова имах всичко. Имах вече и цел на дните си - разплатата. И време имах - цял живот.

"... - Аз тръгвам - казах. - Не мога да остана с вас. Но преди това искам да зная: ти виждал ли си баща ми Петро Булгарели?

Сивата коса на мъжа трепна по рамената.

- Не само съм го виждал. Аз се бих заедно с него, до него. Той беше истинен и храбър мъж, като мъжете от рода си. А неговият род е от далеч. Чувал ли си за земите край Хеброс?

- Малко - казах.

- От там е. Когато страната им била завладяна от пълчищата на чуждо племе, родът им минал във венецианските, после - в генуезките земи и накрая тук - в Лангедок. Тяхна е истинната наша вяра - че човек живее, за да противостои на Лукавия във всичките му образи. Сега знаеш.

- Знам - казах. - Сбогом!

Когато излизах навън, разсъмваше. Дори и не завих към града, който изплуваше в утринния здрач, а поех към Париж..."

Колко години минаха от тогава? Две? Не са останали с нищо в паметта ми. Защото всеки ден е като другите. Ходя, говоря, лекувам бедняците от Латинския квартал. И кроя планове.

Обличам се и препасвам меча. Чудно, самият му вид винаги ме ободрява, дава сили. И колко много червени цветове имат рубините! Малинено червен, кадифен, кърваво червен, изкрящ пурпурно червен... Той е жив, този меч, още тогава го почувствах, когато ми го даде нотариусът. Ако в предметите могат да се въплъщават духове - в него са въплатени. Не само на Петро Булгарели, моят баща, а и на хората, които са го носели преди него. Аз съм последният от тях, няма на кого да предам меча с рубини. Ще се разплатя с моите мъчители и това ще е краят.

А такава ли е правдата на този свят? На злото - със зло?!

Такава е. Злото заради това е силно, защото всички се боят от него. А пък то се бои от такива, за които няма цена в живота и самият живот дори! Не съм първият, който се пита дали трябва да отвърне на подлостта с подлост и на измамата  - с измама. Питам се, значи съм слаб. Силният не се пита и не пита никой!

*                         *                      *

Събудих се разкъсван от мъка и безпомощност, полудявах. После мъката, както винаги, замръзна в ледена омраза. Щом Ти, Господи, всеможещият, си благословил жестоките страдания и смъртта на невинните ми деца, то аз съм прав! Хиляди пъти съм прав да бъда слуга на Лукавия и да накажа Твоите слуги! Нека душата ми гори във ада, готов съм!

*                         *                      *

Смъртта върви - не, смъртта тържествено шества из Париж. До вчера властите криеха чумата, наказваха бегълците и по-приказливите. Вече престанаха да крият. По площадите горят сурови борови дървета и клони, над улиците се вие тежък дим. Миризмата на горена смола попива в дрехите, стеле се по запустелите пазарища и градини. Онези, които още не са избягали, са се залостили в домовете си. Тук - там по някой минувач ще прибяга по плочниците. Ходят маскирани, за да не ги познае Чумата и да не ги проследи.

Нощем минават колите. В сумрачната тишина трополят високите черни каруци с коларите на смъртта. Те са непрекъснато пияни - като лек срещу Черната, но повече от страх. Удрят по вратите и викат:

- Мъртвите! Изнесете Мъртвите!

Чуват се писъци, сърцераздирателен плач на деца, крясъци на несвестни. Товарят мъртвите на колите, камшиците плющят по конете и пак настъпва ужасна тишина.

*                         *                      *

Единия го уби собственият му син, другите двама намериха смъртта си от собствените си ръце.

Опирам се с две ръце на креслото и бавно се изправям. Само няколко крачки. Тези ръце, през тях изтече силата ми. Каква сила, животът. Зная вече, не ми остава много.

Досега не мислех за смъртта, но съм спокоен. Ако има нещо отвъд, ще видя Мария и децата. А ако няма, ще бъде сън без сънища. Ще забравя всичко и ще бъда добре, защото мислите все болят!

Трябва да се подпирам на креслата за да пристъпвам. Но вървя. Каква ужасна тишина е наоколо! Напрягам се , повдигам капака на скрина. Вътре е мечът. Рубините светят от отблясъците на камината.

Хващам ефеса - той е топъл, моята длан е по-студена. Като че хващам човешка длан - ласкава и близка. Този ефес е държал баща ми, Петро Булгарели, това е неговата длан. И на всички други - хора смели и честни, които не са мислели за себе си. Пренесли са правдата през цяла Европа - от земите край Хеброс до Ес-ан Валанс...

Зле ми е. Пламъците се размиват пред очите ми. Колко е тихо! Кога ще съмне?

Топла длан. Имам право на нея.

Защото аз съм като меча с рубини.

Едва събирам сили да го увия и сложа в предварително приготвеното продълговато сандъче. С последни сили спускам сандъчето в тайника и затварям капака му...

... Тихо е. Само пламъците се извиват, приближават... сгряват ме, както преди...

Аз бях... и съм... мечът с рубини...

След още...      години...

199... г.                              
                                                                   АЗ,  ДЖОВАНИ

Отклонявам поглед от големия екран на стената на бара. Писна ми! Писна ми от всичките тия световни проблеми! Арабите, корупцията и Мафията. Да, Мафията, виж това го бях изпитал на собствения си гръб. Този октопод, обхванал целия свят, беше слял структурата си с държавната в десетки страни от Латиноамерика и Третия свят. Смазваше обикновения човешки живот, интересувайки се единствено от собствените си интереси.

Вървя по улиците размишлявайки.

Ще се прибера пеша в наетата квартира за 25 евро месечно. Пътят ми минава покрай започнат на скоро строеж. В полумрака на недобре осветената улица едва различавам изкопите за основите и няколко извисяващи се колони от пенобетон.

Изтръпвам. Нещо ме привлича и без да се усетя навлизам навътре в строежа. Славянският ми нос надушва нещо странно, необикновено, но въпреки това продължавам напред. Като че ли източникът на моето изтръпване се намира в единия от окопите. Смъквам се надолу и погледът ми е привлечен от някакво сандъче, полузатрупано от пръст и чакъл. Като че ли тук е имало някаква стара постройка, още си личаха основите й.

Стоя нерешително, разглеждайки старото, потъмняло от времето сандъче. Посягам да го измъкна, ала то се разпада на парчета в ръцете ми. В него има нещо, увито в полуизгнил плат. Сякаш се докоснах до нещо живо, когато в ръцете ми се озова прекрасно изработен стар меч. Червените рубини по ефеса му горяха в един свой собствен, изгарящ очите огън. Не знам защо, но ме изпълва внезпен прилив на сили, а после внезапен страх да не би някой да ме е видял и да отнеме меча ми. Да, моят меч. Чувствам го - той вече е мой!

Колко е хладно! А и една синкава луна се е оцъклила над сградите и складовете - уж свети, а човек може да се пребие в плочките, разровени и разхвърляни по тротоара.

Като че очите ми започнаха да привикват, а и пътя знам. Първо ще изляза на площадчето зад Сен Сюлпис. Там в ляво на стената има обърнат кръст и куп други надписчета и цинизъмчета, изписани със спрей. После ще се спусна по стръмните плочници на "Рю де Пердри", където са кожарниците. Глухота ужасна, жива душа няма. Една котка дори не измяуква, само стъпките си чувам.

Нещо става с мен. Не знам какво е, но нещо става! Само да не падна, да се подпра на зида!

Така, ще изчакам малко, може би ще мине. После ще продължа... Като че ли минава но не съм много сигурен. Какво беше това? Все едно, ще постоя още до зида. Виждам, чувам, усещам зидарията под пръстите си - значи съм добре. Остава само да събера сили и да пристъпя напред.

Може би... да, сега! Крачка, втора. Чудесно! Няма да бързам, полека. Всичко е както преди и все пак чувствам, че нещо се е променило.

Какво точно стана? Нищо, поне от начало. Вървях си, стиснал под шлифера меча.

Тогава се случи. Сякаш някой с един замах изтри всичко наоколо. Нищо не се чуваше, нищо не се виждаше. Стоях ослепял може би миг или два, когато в мрака прозвучаха няколко думи, които не разбирах. Ей така, като че някой ги каза. И едновременно беше много странно - сякаш се гледах отстрани. Някъде от там, където зидът свършва и почва телената ограда. Но това е пълна глупост.

Глупост, но така беше! Първо - думите, които НЕ разбирах, но чух ясно. После - това, че се видях отстрани с чужди очи. Тогава се подпрях на зида да не падна.

Не, не бях уплашен. Стъписан бях, но не уплашен. Но все пак - какво? Значи или се разболявам, или - Господи! - не трябва и да го помислям... Навярно се разболявам, това е.

*                                  *                                  *

Площадчето е там, зад ъгъла. Вървя, но без да искам забавям крачките си. Нещо има. Сякаш някой хленчи.

"Внимавай, Джовани!" - си казвам.

Прехвърлям меча под лявата ръка и пристъпвам.

Така е, има хора. Какво вършат? Двама са, не - трима. Съборили са третия на асфалта, извадили са ножове - това се вижда! Мамка му! Сега ли се намериха на пътя ми! Могат да уреждат сметките си колкото си искат, но не и пред мен!

- Ей, вие там! - извиках и излязох от сянката. - Какво става?

Двамата обърнаха глави. А аз заставам малко косо, щото ги има едни, дето умеят хубаво да хвърлят ножове. Виждам, обаче, че няма да се опитат, само ме гледат злобно. Единият е по-висок, бръснат, очите му светят като на котка, а другият е набит и мургав, с един перчем на главата, а лицето му е издълбано от шарка.

- Я се разкарай! - изръмжа високият.

Сдържам се все още. Но да ми навикват да се разкарам - няма да го бъде!

- Хайде! - казвам учтиво, колкото мога. - Приберете ножовете и изчезвайте! Аз ще почакам!

А мургавият се надига.

- Така ли! - оглежда ме. - А пък ние сме много любопитни да видим к'во имаш в джобовете! Много сме любопитни, кучешко изпражнение такова!

Е, казвам си, няма вече как. Ще свършат с третия и ще тръгнат към мене. Внезпно ме зала вълна от ярост. Изваждам меча.

- Жабо крастава! - викам. - Ела да погледнеш! Само че любопитството е порок и се наказва! Ела и ще ти отрежа любопитния нос да видим как ще го вреш, където не трябва!

Ония блъскат третия в страни и скачат като ужилени...