Макар и прехвърлила осемдесетте, баба Хафизе все още беше държелива и се справяше сама с къщната работа. Сама си пазаруваше в селския магазин, сама си готвеше, чистеше, переше с автоматичната пералня Gorenje WE 723, която синът ѝ Йонуз беше купил преди години. То сега е лесно, не е като едно време да переш на ръка в тенекиеното корито с домашен сапун. Не изоставяше и градината пред къщата, в нея винаги имаше цъфнали цветя.Те си бяха нейната слабост.
Първо цъфваха кокичетата, след тях зюмбюлите, нарцисите и лалетата, скоро се разпукваше и божурът, а уханието на белия и синия крем проникваше през отворения прозорец в стаята, където спеше нощем старицата. Розите, засадени покрай циментовата пътечка, радваха душата ѝ чак до падането на първия сняг. А как любопитно надничаха хризантемите през тарабите на стобора в късната есен! Тях пък никак не можеше да ги прежали! Завиваше ги през нощта, за да не ги попарят сланите. Табиетлийка си беше баба Хафизе още от младини. Беше накарала мъжа си чичо Хамид да засади овошките в единия край на градината в близост до стената на сайванта, та да не правят сянка на лехите с лук, чесън, чушки и домати.
&
Напусна я чичо Хамид преди двадесет и пет години и се пресели в отвъдното. Не бяха се взели по любов, възрастните бяха ги сватосали, но живяха в сговор и „теглиха ярема“ рамо до рамо по текезесарските блокове. Голямата екскурзия от 1989 почерни и техния дом. Не можа да преживее той раздялата с младите и пет години след тяхното заминаване се помина.
Родата на снаха им Сениха имаха близки в Турция, преселени още през 1978. Семейството на леля ѝ Мукаддес, сестра на майка ѝ, бяха се настанили в Бурса. Отворили си бакалия, построили си голяма къща, живеели добре. Два пъти бяха им идвали на гости и тя виждаше как снаха ѝ със зяпнала уста слуша прехвалените приказки на леля си за живота оттатък. Още тогава баба Хафизе разбра, че снаха ѝ храни мераци да отидат и да заживеят там.
Сениха беше от съседното село Прелез, където баба Хафизе имаше роднини. На една сватба я видя – снажна, висока, със снежнобяло топарлачесто лице, с тъмни, извити вежди, а гъстите ресници под тях хвърляха лека сянка върху румените ѝ бузи. Докато танцуваше на алая, заслушана в ритъма на тъпана и засуканите извивки на кларинета, тя пристъпваше като по царски килим с леко приведен поглед надолу. А какви плитки имаше! До прасците. Единадесет на брой, те се спускаха над бродирания със сърма шалвар от тъмночервено кадифе до прасците ѝ. Хвана ѝ око девойката, нещо трепна в душата ѝ. „Тя ще е!“ – каза си тя и работата стана. Синът ѝ Йонуз не се възпротиви – беше като капчица Сениха, мома за чудо и приказ.
Синът наследи занаята на баща си – стана и той тракторист. На един трактор работеха дълги години двамата – през деня Йонуз, през нощта чичо Хамид. Всичко си имаха, живееха си добре, щяха вече да се пенсионират старите и да гледат внучката си Белкиз. Но… не би! Завлече Сениха мъжа си и четиригодишната им дъщеря оттатък. Пък и времената бяха едни... Ни да останеш – ни да тръгнеш.
Не устоя на раздялата бай Хамид. Първите две, три години се опитваше да утеши мъката си на раздумка със съселяни в селската кръчма, но се поболя. Все не можеше да проумее защо след като всичко си имат тук, трябва да градят живот другаде от нулата. Той не се реши да тръгне – беше прехвърлил петдесет и петте. Сами, с много труд и пестене няколко години след сватбата бяха си построили просторна къща, по-късно я обзаведоха. Животът им мина по нивите и сега да оставят всичко това и да тръгнат към неизвестността?! Ала не се възпротиви той, не спря младите, макар сърцето му да се късаше от тревога и мъка. Как да наложи волята си над обичните?
&&
Докато беше по-млада, докъм седемдесетте, макар и съвсем сама, къщната работа не ѝ тежеше на баба Хафизе. Имаше магаре, няколко овце, една коза, десетина кокошки, пуйки. Овцете ги пускаше на паша с махленския овчар, но козичката сама я извеждаше на паша. Тъй и тъй по цял ден си беше вкъщи.
Сутрините ставаше рано, измиташе пред къщата, кошарата и двора, провождаше овцете до близкия егрек, после издояваше козата. Белкиз беше я кръстила – на името на внучката си, която вече е зряла жена, геолог. Млечна беше козата, по два, три литра даваше на ден, пък ѝ беше гъсто млякото ѝ, не миришеше. Я попара ще си направи, я ще си накваси сиренце. Когато съседите пресушаваха кравата си, даваше и на тях по някоя друга паница с мляко.
Грехота беше за баба Хафизе да стои в къщи в ранните часове на деня. През един баир от къщата имаха лозе. Като приключи с шетнята у дома, тя хващаше юлара на Белкиз, нарамваше мотичка, едно шише вода в торбата и потегляше към лозето. След смъртта на чичо Хамид, тя помоли Христо Казанджията да изкорени деветте реда Мавруд и да остави само трите реда Хафузки. Празното място през есента го изораваше Реджеб Заранлията с трактора си. Дълги години бяха работили те заедно с мъжа ѝ в Техническата бригада на ТКЗС-то, та даже и пари не ѝ вземаше. Там, на това място тя засаждаше малко лук, пиперец, тридесетина коренчета домати, два реда царевица, три, четири реда цвекло, да си направи маджун есента. Белкиз пасеше по синура, но от време на време се пресягаше ту към някой лозов клон, ту към клоните на черешата – да си ръпне зелени листа. Баба Хафизе не ѝ подвикваше, не ѝ се караше. И лозята, и черешата бяха в нейния имот, а козата беше вързана за кол. Тъй беше научена тя – на чуждо никога да не се посяга. Ни от човек, ни от животно.
&&&
Целият ѝ живот беше минал по кърищата. Четиринайсетгодишна тръгна със звеното на работа по блоковете. Що тютюн засади, прекопа, набра, наниза и елпези с тези съсухрени сега ръце! И да беше само тютюнът! Що цвекло са вадели със звеното, що боб са скубали по първи петли, що малини и грозде са брали! Не отсъстваше от работа нито ден тя, затова бригадирът Абтула предложи на председателя на ТКЗС-ето бай Михал да я направят звеноводка. Опъва се булка Хафизе, оправдава се, че само до шести клас е учила и че няма да се справи с отчетността, но бригадирът подходи дипломатически. Бяха набори и приятели с мъжа й Хамид, та му рекна вечерта в хоремага:
– Ей, билязер, що за опърничава булка имаш ти? Няма по-трудолюбива и по чевръста от нея в цялото стопанство, а се дърпа и не иска да я правим звеноводка! Да не би да я късканиш? Ама ти не си такъв човек, познавам те добре. Знаеш, имаме се, не мислех, че ще имаш нещо против, затова не говорих първо с теб. Той и бай Михал поговори с нея, но тя отсече. Каза, че не е било работа за нея.
– Ти не я гледай, че е толкова чевръста и като кон на кошии все първа прекопава реда или нанизва два пъти повече низи с тютюн от другите жени на трудоден! Не може Хафизе да се препира с хора, нито пък да си затваря очите пред работа, свършена през куп за грош. Копнала тук, копнала там, прескочила пет, шест стъбла царевица, препускат някои кадъни да стигната края на реда. Ден да минава, надникът да върви, пък дали царевицата ще стане или тревата ще я удуши, не ги интересува! Ей, затуй неще тя – да не бере срама на хората.
– Е, тя не ще, друга не ще, ти не разбираш ли, че личният пример е много важен, аркадаш? Ако не нея, коя друга да изберем? Дебелата Юркие ли? Дето едва-едва си мести кълките по реда.
Вечерта Хамид се прибра вкъщи, навечеряха се, прибраха се в тяхната стая да си легнат и той отвори дума за предложението на набора си Абтула. Хафизе го изслуша, свали бялата тензухена забрадка от главата си, разпусна косата си, събу маслиненозелените си памучни терлици с цветни орнаменти, седна на леглото и замълча. В ушите ѝ прокънтяха думите на свекърва ѝ, която на няколко пъти я подканяше:
– Ади, булка, какво чакате? На старини ли ще гледам внучета? – тя навеждаше глава и тихичко отвръщаше:
– Ех, иншаллах, всеки с късмета си, мамо! – ала след подхвърлените думи на свекърва ѝ душата ѝ трепереше като есенно листо. Нито веднъж не сподели с Хамид какво ѝ е на душата. Премълчаваше си, надяваше се, ходи при ходжата от съседното село, носи муски, но …не успя да се сдобие с рожба.
– Е, какво се замисли и замълча, булка? Страх и притеснение са изписани на лицето ти. От какво се боиш? – я запита мъжът ѝ.
– Не, не страхът от хората ме възпира, Хамид, ала друго ми тежи – заговори младата жена притеснена. – Мама няколко пъти ме подсеща, че все още не сме си родили детенце. Шест години от сватбата минаха. Всеки месец очаквам с нетърпение Аллах да ме зарадва, пък и аз вас, но не става. Не знам чии грехове изкупвам. Аз мислих, много мислих, няма да сме вечно млади. Има право мама. На старини човек трябва да си има своя надежда и опора – да е обграден от деца и внуци. Дали да не поговорим със сестра ти Емине и със зет ти Ибрям? През две години три момчета роди тя, да са им живи и здрави! Знаеш, родилните болки с последното я хванаха в крафермата, без малко да роди там. Пък и свекърва ѝ вече е на години, трудно ще се справи с три малки деца, макар голямото да ходи вече на детска градина. Дали да не поискаме най-малкото – Йонуз за хранениче, като спре да го кърми сестра ти?
Хамди отдавна се беше примирил с положението, но не беше спрял да възлага надежди на Всевишния. Не каза нищо, но цяла нощ не можа да заспи. Мина време, Емине и Ибрям се съгласиха да им дадат Йонуз за хранениче. Близо година Хафизе си го глада вкъщи, радваше му се от душа. Не го чувстваше чуждо, все едно тя беше го носила девет месеца в утробата си. Нямаше още три годинки, тръгна Йонуз на детска градина, че свекървата я боляха коленете и не можеше да тича цял ден подир него. Не че беше палавичко, но дете – може ли цял ден да седи на миндера. Израсна скромно, трудолюбиво и сериозно момче Йонуз. После завърши Машинно-тракторното училище в Исперих, след което го взеха трудовак в казармата. Като се уволни, мина не мина година, го сгодиха за Сениха.
&&&&
От половин час седеше баба Хафизе на пейката пред къщата и се припичаше на есенното слънце, а не мина жив човек. То колко ли хора останах в селото! През две, три къщи живееха съседите, с които се виждаше от време на време. Вечер, преди да заспи, винаги шепнеше молитви и се молеше на Аллах да си отиде от този свят, без да е в тежест на някого. Минаваше ѝ през ума, че може да издъхне по време на сън и съседите да не разберат. Синът ѝ Йонуз, работил над двадесет години като механик в Завода за автомобилни части в Бурса, беше се пенсионирал преди година и половина, можеше да се завърне и да заживее заедно с нея на село, но майчиното ѝ сърце не искаше да го дели от семейството му. Нали ѝ осигуряваше необходимото. Купуваше ѝ дърва, плащаше на хора от селото да ги нацепят и подредят в сайванта, ремонтираше и поддържаше къщата. Пък и наскоро внучка й Белкиз родила момченце, кръстили го Хамид, на прадядо му. Сега снаха ѝ Сениха трябва да е покрай правнучето. Що да разделя младите! Той ѝ се обажда всяка сутрин. Интересува се как е със здравето, има ли нужда от нещо. Винаги, когато си идва на село за по седмица, две я увещава настоятелно да тръгне с тях и да се премести да живее при тях в Бурса, но баба Хафизе категорично отсича:
– Искам да умра в къщата си, сине! Искам да ме погребете тук! Знаеш, запазихме място и за мен до гроба на баща ти.
А каква мъка беше докато се научи да „отваря“ този телефон. Ех, оказа се, че не било чак толкова трудно. Аллах да благослови онзи, който е измислил това чудо! Еѝ, всеки ден ги вижда! И сина си, и снахата, и внучката, а сега вече и правнука си Хамид! Трудното само изглежда, че е трудно, а всъщност е съвсем лесно. Сигурно и със смъртта е така. Кой се е отървал от нея, че да я подмине и нея?
&&&&&
Една сутрин, няколко дена преди Рамазан Байрям, Йонуз реши да се обади на майка си, за да я попита дали би искала да заръча да ѝ купят от Бурса нещо, за което те може и да не са се сетили. На другия ден щяха да тръгнат за България заедно със съпругата му Сениха, с дъщеря им Белкиз и малкия Хамид, навършил вече годинка. Зетят нямаше как да ги придружи, беше на експедиция в Хималаите. Позвъни ѝ на мобилния, изчака 2-3 минути, имаше сигнал, но старицата не отговори. „Може да е излязла на двора“ – помисли си Йонуз, макар да знаеше, че тя зиме и лете носи телефона в джоба на елека си и не го оставя вкъщи, където и да отиде. След половин час звънна отново по месинджъра, пак никой не се отзова на повикването му. Черна мисъл пристегна сърцето му, обзе го тревога. Пък и едни сънища сънува тази вечер… Веднага набра номера на съседката:
– Небие, здравей! Как сте?
– Слава на Аллах, добре сме, Йонуз ага. Да не сте тръгнали по-рано за насам?
– Не, не, Небие, още сме в Бурса. Звънях на майка, не вдига телефона. Моля те, би ли отишла до нас да видиш дали си е вкъщи?.
Небие мина през кедика*, извика няколко пъти по име съседката си, но никой не ѝ отговори. Бутна вратата на антрето към пишника*, заключена. Беше минало десет часа. Никога не беше се случвало баба Хафизе да се залежава след зазоряване. Нещо започна да я подпира отвътре, сърцето ѝ затупка по-силно, обзе я страх и паника. Отиде до прозореца – пердета бяха дръпнати, но имаше тъничък процеп между тях. Погледна, видя че възрастната жена лежи по гръб на леглото, завита с бяло чаршафосано одеяло. Устата ѝ беше отворена. Тя веднага разбра, че се е случило най-неочакваното. Баба Хафизе беше издъхнала в съня си. Душата ѝ беше отлетяла към отвъдното, без да се прости с близките си, без да прегърне син, снаха, любима внучка, сладко правнуче, когото още не беше взела на ръце, не беше го прегърнала. Явно Аллах много я обичаше. Толкова, колкото обич към другите носеше тя в сърцето си. И .... беше чул молитвите ѝ.
*кедик - вратичка в ограда или плет между и два съседни имота
* пристройка към къща, лятна кухня
Самадхи
© Гюлсер Мазлум Todos los derechos reservados