на маля
Измуча кравата и побутна с муцуна порутената портичка на обора. По циментираната пътека към градината покапаха листа и вятърът ги подгони към лехите. Баба Тона потътри крака през прага и старческият ù взор се опита да пробие настъпващия мрак. Навън бе пусто. Някъде излая куче, последва го второ. Селото заспиваше уморено от веселие. Старицата влезе в коридора и се почуди дали да заключи.
- Ако си дойдат, няма да ги чуя – и превъртя обратно ключа.
Отшумял бе празникът, но така си и останаха неначенати баницата, тиквеника, пълнените сърми. Не си дойдоха синът и снахата от града. Годините самота ù подсказваха истината, но майчиното сърце не искаше да вярва. "Я работа са имали, я децата са нещо нефеля...“
Надеждата, крепила я цяла година, топлеше и сега, въпреки нощния хлад. В обора кравата издрънча синджира, беше ù насипала зоб, но търсеше ласката на грижовната ù ръка.
- Ех, Дойке, няма ги още... Ама сигурно сутринта, по ранината ще пристигнат. Е, та може ли да не си дойдат?... Ти ...