Баба Варта

                Вървим си ние с моя приятел, вече спокойни, след като сме тичали като гепарди, за да изпреварим опашката и да се доберем до една от онези кръгли пици, топли пици, дето „Парат, парат, не са барат!“.Изведнъж, докато обсъждаме поредната незначителна тема, пред нас се изпречва малко котенце:

-Ох,мацинка,ела да те погаля! – смело се нахвърля моят приятел Рангел и започва да търка пръсти по косматото животинче.

-Внимавай, Аче, ще си изтървеш пицата! – говоря си аз докато се радвам на тази гледка.

-Дали не е гладен писанчо? – задава въпрос  той и преди аз да съм още продумал, откъсва крайче и го подава на котенцето. Но пухкавия приятел само го подушва, повъртява се около него и се мушка под една кола на топло.

-Егати тъпото коте. Неблагодарник! – ядосваше се Ангата.

-Не е тъпо, Аче, даже напротив.Умно е то, сух хлебец не обича. Баба Варта го е разглезила.

-Кой? – въпросителни ме погледна той, ръфайки от мазната пица.

-Варта, Аче, баба Варта – майка на стари писани и малки писанчета.

                Докато приятелят ми още загрява, аз просто го повеждам на някъде. И само след секунди той го вижда – котешкото царство на Варта.  Без да му дам шанс да попита нещо аз започвам да разказвам:

„Още от малки, аз и другите хлапета-мои приятели, често се засичахме с баба Варта. Но срещите ни не бяха много щастливи. Ние ритахме топка, тичахме, викахме, а това смущаваше идилията в котешкото царство. Баба Варта ни се караше, хокаше ни, а понякога се стигаше и до война. Митака, с груб тон и крещеше, че е луда, а Данко Харсъзинът я псуваше с целия си запас. И тогава тя започваше да ни замеря с пръчки, с бутилки, че и с камъни... „Само с котките още не е почнала да ни замеря.“ смееха се хлапетата и си правеха кефа. Тогава нямаше какво да направя, а пък и не осъзнавах, че нещо трябва да се направи. Та аз бях един от тях, и въпреки, че не дразнех Варта, аз така и не я защитих.

Мина време. Момчетата пораснаха, вече не им беше приятно да се мотаят зад блока, а предпочитаха да си губят времето в някой фитнес или клуб.Полянката  опустя, вече не се чуваха радостните(или гневни)викове на децата. Само баба Варта остана – тя и нейните котета.

Първи Март дойде, а с него трябва да споменем и  една друга баба – Марта. Аз, разбира се, отдавна се бях подготвил с мартенички за всички приятели. С усмивка на уста се запътих да им ги подаря. Но останах крайно разочарован – единият го нямаше, другият цъкал много важна игра и нйе можел сега, третият с гаджето на кино. Абе, най-после, един дойде да се видим, ама като видя мартеничката, нещо не се зарадва – „Ех, Боби, да беше взел нещо по-голямо! Сега в тоя куп, как ще запомня коя е от теб“ – допълни той и ми показа отрупаните си ръце.

След този неуспех аз разочарован се запътих към вкъщи. Времето беше хубаво, някои дървета цъфнали, слънчице приятно грее, но сякаш ми се смее. „Как може в такава позитивна утрин така да се ядосвам“ – помислих си аз и реших да завържа останалите ми мартенички по дръвчетата. И започнах – тук една, на това две, че е разклонено бая, ха сега и на това... И тогава я видях – баба Варта седнала под своето дърво и държаща в скута си две котенца.

Приближих се. Искаше ми се да я заговоря, но така и не се осмелих. Тъкмо бях готов  да си тръгна и тя продума:

-Здравей,миличък, ела, приближи се!

-Здравейте! – отвърнах плахо аз и бавно се приближих.

-Честита Баба Марта – рече баба Варта и поднесе към ръката ми едно просто конче, без мънисто.

-О, благодаря! – продумах приятно изненадан и подадох ръката си.

-Какво има, нещо си тъжен. Ела, погали котенцата и ще се успокоиш. – усмихна се жената и вдигна едно писанче от коленете си.

-Нее, просто нямам мартеничка за вас...

-Нищо! Ти направи достатъчно!

-Кака така? – учудено я погледнах аз.

-Ами,как, ти върза мартеничка на смокинята, домът на моите котенца. Така все едно си я вързал на мен.

-Ха-ха –засмях се аз от сърце на логиката на тази жена. Че тя има логическо мислене, така, че хич не сме били прави, че е луда...

-Бобиии... – чух тогава гласа на баба ми Данка да се носи от терасата. Значи братовчедите са вече дошли и трябва да вървя.

-Благодаря ви за мартеничката и всичко хубаво! – рекох аз и махнах на баба Варта за довиждане.

-Поздрави на Данчето ! – съпроводиха ме думите на баба Варта...“

-Ей ,едно се появи! – извика Рангел и ме прекъсна. – От къде се появи,писанчо?

Ангелчо взе в ръце малкият сладурчо и направо си го прегърна. Ех, какво момче, хич ли не го беше страх, че може да има бълхи.

-Ей, Божидаре, ми ние взехме че закасняхме! – изведнъж се сепна моят приятел и ние героично се понесохме към училище.

До края на деня нищо не разбрах. И не че бях уморен, просто не можах да се концентрирам. През цялото време си мислех за самотата на добрите хора, за това проклето отчуждение от света. Но може би с право, защото светът е враждебен, неразбиращ ги... Догодина ще подаря мартеничка на Варта...