Бай Георги - ІІ
След три дни се навършваха 40 дни от обесването на сваления от власт президент Бхуто и исках да видя дали има в пресата някакво потвърждение на информацията, която вече имах, че по този повод се очакват сериозни стълкновения между неговите привърженици и сегашния режим. Естествено, официални изявление в този дух нямаше, но самият факт, че навсякъде се съобщаваше как новото военно правителство е взело всички необходими мерки за въдворяване на ред и спокойствие в страната, говореше достатъчно. Значи евентуални сблъсъци са възможни. И то точно когато ние трябва да кръстосваме безкрайните пътища на Пакистан. Много неприятно стечение на обстоятелствата.
Ето защо в райони, където обстановката е напрегната, предпочитах да съм сам, защото много по- лесно можех да се оправя, пък и отговарях само за себе си. Или да съм с подходящ партньор. А сега с мен щяха да пътуват още трима души, двама от които, особено единият, въобще не бяха подготвени за подобни ситуации. Но с хленчене нищо не се оправя. Реших да изчакам Жотев и тогава да реша как да се постъпи.
Дойде Чалъка и каза, че обядът е сервиран. И наистина, масата бе натъкмена като за гала обяд. Златни момчета. Деньо веднага извади от хладилника една заскрежена бутилка водка и независимо от жегата навън, никой не възропта срещу появата й на масата. Предупредих бай Георги да не се увлича по нас и да пийне само една чашка – страхувах се да не му се вдигне кръвното.
Яденето беше отлично, настроението също. И както си му е редът, когато здрави и прави мъже, особено в командировка, са на маса и вече довършват бутилка водка, изключено е, (а и никак не е редно), да не се поговори и за жени.
“Досега и дума не си обелил за рускините от тукашното съветско търговско. Да не би да няма, или пък ти си си сменил табиетите и вече си един нов човек?”, подкачих Деньо.
“Охо, да имаш да вземаш. Бедна ти е фантазията, щом говориш така. Бати ти Денчо не може да се занемари толкова рано.”, отговори захилен той и започна да разказва своите невероятни подвизи на пакистанска земя.
Бай Георги го слушаше със затаен дъх. По едно време Деньо се обърна към мен:
“Ей сега ще домъкна три броя. Казвам три, а не четири, защото знам какъв чешит си, пък и критериите ти са едни... никакви. Тук има само една, в която евентуално би се позагледал, но тя е младоженка и се е вторачила единствено в мъжа си. Като че ли на този свят няма други мъже. Чак да ти стане обидно. Иначе ти знаеш, че девизът на бат’Денчо е: “Доброто прасе всичко яде.” А за бай Георги вече съм набелязал една пухкава тьотка на около четирийсет и пет години - огън жена. Така ще му оближе голата глава, че ще светне като месечина.”, разпусна се Деньо.
Бай Георги направо се опули от изненада и ме погледна, за да разбере как ще реагирам.
“Бай Георги ми е първа дружка, а аз приятелите си не давам току-така. Първо да видим за каква дама става реч, па ако ни хареса ще си помислим и чак тогава евентуално може и да се отличим. Така ли е?”, попитах бай Георги.
“Както кажеш, Христе, така и ще стане. Тук ти командваш.”, отговори той доста свенливо.
“За другото да, но по този въпрос имаш свобода на действие, при това при гарантирана дискретност.”, дадох му пълномощия аз.
Деньо обаче продължи вече сериозно:
“Майтапа настрана, но ето какво ще направим. Ще поканя няколко руски семейства вечерта да пием по нещо. Те умрат да се повеселят.”, предложи Деньо.
“Хубаво, но гледам Чалъка нещо се двоуми и това много ме смущава.”, отвърнах аз.
“А, няма такова нещо. Напротив, гласувам с двете ръце за съветските другари. „Дано и на моята улица изгрее слънце.”, веднага потвърди съгласието си тази “тиха вода”, цитирайки позабравеният вече “Баща на народите”.
“Добре, но на всяка цена да дойде и търговският им представител, с когото и без това искам да поговоря.”, потвърдих веднага.
Деньо реши, че при този консенсус не му е мястото на масата и веднага се зае с телефона. След няколко минути се върна при нас и каза, че всичко е готово.
“Все пак трябва да се приготвим за гостите. Казвай какво има да се прави?”, попитах едва ли не загрижено.
“О, нищо особено. Водка, черен хайвер, сельодки, млини-блини и руска салата те ще донесат. Ние ще задушим месото, което купихме днес, ще осигурим зеленчуци и плодове, безалкохолни, малко хляб и готово. А уиски, коняци, вермути и вина при мен колкото щеш.”, запознат с тукашната обстановка, отговори Деньо.
“Моля те, купи и чашки за водката, но да бъдат по-малки от винени чаши.”, предложих предвидливо, имайки предвид руския начин на пиене.
“Слушам! Ще бъде изпълнено.”, припомни си някои неща от казармата този бивш партизанин.
Чалъка веднага се зае с подредбата, бай Георги със задушеното, а Деньо отиде да накупи безалкохолни напитки, хляб и чашки. За мен пак не остана нищо. “Сироти Ицо”.
В три часа пристигна Жотев и още от вратата започна да разказва как, когато изпреварвал някаква военна колона, един от камионите рязко завил надясно и го хвърлил в канавката. Все пак военните не само измъкнали колата му от канавката, но с кран я натоварили на един от техните камиони и я докарали чак до сервиза на “Мазда” в Карачи.
Като се убедих, че наистина нищо му няма, не се забавих да му намеря работа:
“Добре. Подробности по произшествието после. Сега първо се обаждаш на жена си и както ти казах, ни дума за колата, след това на печката при бай Георги. Знам, че си отличен кулинар и сега имаш възможност да се отличиш.”
Данчо, успокоен, че му се е разминало за колата, веднага се обади на жена си и след това с удоволствие застана на печката, препасал престилката на Деньовица и като истински кулинар, започна да прибавя към задушеното разни подправки.
“Освен тази колона, дето потроши “Маздата” имаше ли други военни по пътя?”, попитах го аз.
“Пълно. Никога не съм виждал толкова военни по пътищата.”, гласеше неговият отговор.
“Значи положението наистина е много сериозно, щом са изкарали толкова аскер от казармите. Явно се очакват стълкновения, най- малко вълнения.”, помислих си аз, но нищо не казах, защото не исках да дискутирам тази тема с другите, или поне, не сега.
Върна се и Деньо и много се зарадва, че Данчо се е отървал само с леки натъртвания и няколко драскотини по краката. Подготовката по посрещането на гостите продължи с пълна сила.
В огромния хол вече всичко беше подредено на три съединени маси. Използвахме и масата и столовете от терасата. Климатикът работеше с максимална мощност и от жегата навън нямаше и помен. Данчо и бай Георги докладваха, че месото става фантастично и ще бъде готово точно навреме. Казах на момчетата да вземат набързо по един душ, да се избръснат и да сложат по една нова кошуля.
Към седем и половина, когато жегата вече беше попреминала, вкупом се изсипаха пет двойки, водени от съветския търговски. Излязохме на двора да ги посрещнем. Жените се бяха наконтили като за бал. Сред тях се открояваше една висока, стройна и много хубава млада жена. Предположих, че това е младоженката, въпреки че Деньо използва малко по-друго определение като пресноженка или нещо с подобно звучене, използвайки своя богат и много „изискан” речник. Мъжете носеха кошници.
Деньо беше в своя апогей. Целуваше безразборно жените, прегръщаше се с мъжете и ни представяше. Веднага се създаде приятна и непринудена атмосфера. Жените взеха кошниците от мъжете си и предвождани от Деньо влязоха в къщата за да заредят масите с това, което бяха донесли, а мъжете останахме навън да изпушим по цигара. Използвах момента да се отделим настрана с търговския и да си поговорим спокойно за моментната ситуация в Пакистан.
По едно време жената на търговския дойде при нас и каза, че вече всичко е готово. Когато влязохме вътре, Деньо веднага се зае да прави разстановка кой къде трябва да седне. Не беше забравил какво му бях казал и ние със съветския търговски седнахме един до друг. Бай Георги бе настанен до една наистина пухкава, много симпатична, бих казал дори сексапилна и весела жена.
Когато всички заеха местата си и чашите бяха напълнени с ледена водка, Деньо стана и благодари на съветските гости, че са приели поканата да му за тази вечеря, заедно с току-що пристигналите от България “отговорни другари”.
Екс за нашето пристигане в Карачи. Добре че се сетих навреме да помоля Деньо да осигури по-малки чашки, факт, който зачуди нашите гости.
Деньо беше прав. Действително на масата имаше голямо количество черен хайвер, сельодки, руска и зеленччукови салати, прясно приготвени млини, до тях масло в купички с лед, най-различни и то много предястия, просто както се казва от пиле мляко. Я да видим сега как няма да пиеш, да си замезваш и да се веселиш.
Ние продължихме нашия разговор с търговския, предимно относно безинтересни за четене неща, но скоро се включихме в общото настроение. Наздравиците зачестиха, а с тях и веселите истории и вицове, предизвикващи взривове от смях.
Хитрецът Деньо, сигурно съвсем “случайно”, бе настанил от лявата ми страна “младоженката”. Оказа се, че тя е биоложка и вече е старши научен сътрудник в един институт в Москва, но поради женитбата си със Сергей, който бил зам. търговски, в момента била в неплатен отпуск.
Стигнахме и до песните. Деньо, от нямане какво друго да измисли, каза, че аз съм бил много добър китарист и певец и съжали, че нямал китара. Търговският веднага направи знак на един от подчинените си, който изчезна на секундата. След двайсетина минути се върна със седемструнна китара, която по знак, даден от търговският, веднага ми бе връчена. Тост за китариста, придружен с бурни овации. Важното беше да има повод за пиене, а не какъв е самият повод.
В интерес на истината, по онова време аз действително свирех много добре на китара, а и можех да пея съвсем прилично, при това знаех почти всички хубави руски и цигански песни за маса.
И като почнахме, ела ни спри. Оказа се, че Лида, съседката ми от ляво, била солистка на самодейния хор в института им и действително пееше фантастично. Двамата с нея изпяхме няколко песни в дует, от което компанията изпадна в див възторг и непрекъснато викаше “Бис”.
По едно време Данчо и Бай Георги отидоха в кухнята. Жотев, облечен в престилката на Деньовица, пристигна с огромна тава със задушеното, а след него Бай Георги с подправките и съответните приложения. След като показаха това, което носят, те го оставиха на сервирната маса. Отново бурни овации и тост за майсторите. Данчо като истински професионалист разфасова месото и най-изискано сервира в подаваните му от Чалъка чинии, естествено започвайки от жената на търговския. Деньо изчезна и след миг се появи с бутилки червено вино.
Месото наистина беше фантастично - просто се топеше в устата. Когато съседката на бай Георги опита тази фантазия, не можа да се въздържи, подпря огромния си бюст върху рамото му и го целуна три пъти в устата, в резултат на което последваха аплодисменти и разбира се, нов тост. Че как иначе?
Съседката на Данчо, да не се мине, също му залепи три целувки.Отново одобрителни възгласи и наздравици. Настроението, както се казва, се беше нажежило. Най-важното в момента беше да не се допусне недостиг от поводи за наздравици.
“Жалко, че въобще не ме бива в кулинарното изкуство.”, с незлобна завист „натъжен” казах аз.
“За сметка на това пък сте перфектен китарист и певец.”, каза съседката ми отляво, обърна се към мен и също ме целуна три пъти. Компанията направо се взриви, виждайки за пръв път тази “желязна лейди” да целува чужд мъж. Деньо и Чалъка също не останаха геле, даже и търговският беше разцелуван от жена си. Останалите мъже също бяха искрено разцелувани от жените си но... пак бяха „втори“. Настроението наистина беше толкова хубаво и неподправено, че на никой и през ум не е минавало да прави някакви изводи. А и наистина нямаше защо.
Когато се справихме със задушеното, Деньо пусна по стереоуредбата някакво танго и с неподозиран за неговата фигура изящен поклон, покани седящата до него дама на танц. Моята съседка веднага поведе мъжа си на “дансинга”. Партньорката на бай Георги загуби няколко секунди, но и тя го помъкна да танцуват. Чалъка изискано поиска разрешение от търговския да покани жена му и след като го получи и те отидоха на “дансинга”. Данчо също тънцуваше със своята съседка по маса. Ние с търговския и останалите на масата съпрузи се радвахме на танцуващите, но и намерихме нов повод да пием – този път за здравето на танцуващите. Двойките на “дансинга” изиграха три бавни танца, но когато започна един див рокендрол, предпочетоха да се отправят към масата.
“Извинете, танцувате ли рокендрол?”, попита ме Сергей, мъжът на Лида, преди още да са седнали на масата.
“Да, танцувам. Защо ме питате?”, учудих се аз.
“Лидочка много обича този танц, но аз не го владея много добре.”, отговори той.
“А имате ли нещо против, ако я поканя?”, попитах възпитано на свой ред.
“Напротив. Точно за това исках да ви помоля. Ще ми бъде много приятно ако й доставите това удоволствие.”, искрено отвърна той.
Станах, поклоних се изискано на Лида и я поведох към “дансинга”. Бяхме само двамата. И толкоз по-добре, защото за един истински рокендрол трябва много место. Тя танцуваше прекрасно и мигновено разбираше намеренията ми по отношение на сложните фигури. Единично, след това двойно завъртане, премятане отляво, след това отдясно, завъртане на двамата, без да си пущаме ръцете, отново премятания. Струваше ми се лека като перце.
Тъкмо когато за пореден път я бях повдигнал за кръста, мелодията свърши. Вместо да я пусна на пода като хората, аз я задържах във въздуха и така я отнесох до стола. Направо взрив от аплодисменти и викове “Още”. Деньо веднага скочи да превърти обратно мелодията, но явно съм го погледнал доста “особено”, защото той направи кръгом и се върна на мястото си. Сергей стана и стискайки по мъжки ръката ми каза, че сме доставили огромно удоволствие на компанията с нашия прекрасен танц, след което се обърна към жена си:
“Лидочка, наистина бяхте прекрасни. Какъв синхрон! Не съм предполагал, че този танц може да бъде толкова красив. Гордея се с теб, мила.”
Лида, задъхана и още развълнувана от невероятния танц, явно не беше в състояние да говори, затова веднага го прегърна и разцелува. Нямаше никакво съмнение, че се обичаха много.
Отново бавни танци със смяна на партньорите. Дори и търговският стана да танцува. Аз не играх повече, за да не подяждам моите момчета. Когато се натанцуваха, отново всички седнаха на масата и започна “Всеки говори, никой не слуша”.
Някъде към три часа изпихме последния залп за прощаване и нашите гости, подпирайки се един друг, тръгнаха към колите. На раздяла отново прегръдки, целувки и смях.
На сутринта станахме към девет часа, освежихме се, закусихме и ние с Деньо отидохме по срещи, а Данчо трябваше да провери какво е дереджето с “Маздата”, да потърси автомобил под наем и да разходи Бай Георги и Чалъка из Карачи. Сборен пункт - в два часа след обяд в къщата - офис на Деньо.
Когато се събрахме, Данчо рапортува, че от маздата вече нищо не става, но успял да се свърже със застрахователя, който обещал да изпрати свой представител да направи оглед. Бяха наели един бял “Нисан”, който според инж. Жотев “току-що” бил излязъл от “основен ремонт”и бил “като нов.”
Оставихме Деньо да си пише отчетите за София, а ние заминахме към мястото, където се разфасоват бракувани кораби за скрап от цял свят.
Когато пристигнахме, останах като гръмнат. Ако някой си мисли, че там беше пълно с кранове и модерни режещи и други машини за тази дейност, много силно се е заблудил. Основната част от разчленяването на старите корита се извършваше ръчно. Имаше само обикновени газови горелки, за рязане на големите листове. Всичко друго с длета, чукове, лостове, метални клинове и въжета.. Парчетата метал се изнасяха на ръце и с помощта на въжета на брега.
След това отидохме да видим какво е станало със започнатото преди години от Бхуто казино на брега на океана. Строителството на огромния комплекс беше спряно на стадий последни довършителни работи, но и то беше напълно достатъчно, за да се добие представа за зашеметяващия лукс, който тази сграда щеше да предложи на своите клиенти когато бъде окончателно завършен. Предишната вечер съветският търговски ми обясни, че в момента се разработва нов проект за превръщането на това прекрасно казино в Духовна академия по ислямизъм. Какви ли не превратности не стават по света? Един изключително луксозен комплекс, замислен за най-разюздани преживявания и то предимно на богаташи ислямисти, притежаващи несметни богатства, щеше да се използва за „производство” на най-заклети и фанатизирани ислямски водачи.
Отидохме и на пристанището. Бай Георги веднага намери големи кусури в организацията при товарене на някакви чували от кея на пристанището на автомобили. Разбира се, всичко се вършеше ръчно.
“Абе тия не могат ли да се сетят да сложат една транспортна лента и с нея да товарят човалите, вместо да тормозят тези изпосталели хора да ги мъкнат на гръб? Аз в моето стопанство...”, прокоментира той товаренето и започна да разказва как още преди 20 години ...
“Бай Георги, проблемът не е в това, че никой не се е сетил да механизира товаренето, а в голямата безработица. По този примитивен начин на товарене се осигурява работа на повече хора, макар и срещу мизерно възнаграждение.”
Той ме слушаше внимателно, но беше явно, че не може да проумее казаното. Беше направо покрусен от това, което току-що бе видял.
Когато се върнахме в града и обиколихме центъра на Карачи го попитах:
“ След като видя достатъчно хубави сгради и къщи, искаш ли да видиш нещо по-различно?”
“Както кажеш, Христе, аз винаги съм с теб.”, с готовност се отзова той.
Казах на Жотев да ни заведе в крайните квартали, но той не беше ходил там. Тогава му казах да спре и да се премести на задната седалка, а бай Георги да седне до мен. Вече бях ходил в тези гета и лесно се оправих.
Когато навлязохме навътре в “квартала”, косите ни настръхнаха от невероятната нищета, която цареше навсякъде и във всичко. Вместо къщи, имаше подпрени на колове изгнили ламарини, картони или прокъсани платна. Никакво електричество, водопровод, канализация. Вместо нормални улици, някакви невероятно мръсни, трудно проходими сокаци и навсякъде безброй дрипави, полуголи, изпосталели от глад деца. Направо подвижни скелети. Щом ни виждаха, всички се спущаха към колата ни с протегнати за милостиня ръце. Едва се провирахме. Смърдеше ужасно. Бяхме затворили прозорците и понеже колата нямаше климатик, вътре настъпи ад. Бай Георги не издържа и каза:
“Христе, така ли капитализмът се грижи за поданниците си? Моля те, карай обратно, защото кръвното ми сигурно е надхвърлило двеста.”
Изплаших се не на шега, още повече, че веднъж попаднали в този огромен лабиринт, като нищо можехме да се загубим, а тук беше немислимо да се намери лекар. Казах на бай Георги веднага да вземе двойна доза от лекарството си за кръвно и на едно “кръстовище” успях с няколко маневри на една боя разстояние от “колоните” на “сградите”, да обърна. Ако насреща ни се появеше кола, бяхме загубени. Но вероятността това да се случи си беше почти нулева.
От загара на моите спътници не бе останало нищо – бяха бледи като платна. Чалъков, който и без това малко заекваше, поиска да каже нещо, но нищо не се получи и той се отказа. Явно закалката му не беше достатъчна. Жотев беше закрил очите си с ръце.
Най-после, плувнали в пот и трудно дишащи, успяхме да стъпим на асфалтов път и да отворим прозорците. Никой не говореше, явно жестоката бедност ни беше покрусила. Появи се хотел “Интерконтинетал”, в който преди години бях прекарал седмица и от който вече не беше проблем да намерим къщата на Деньо.
“Сега наистина разбирам в какъв рай си живеем ние.”, наруши най-после мълчанието бай Георги, бършейки челото си. И беше съвсем прав.
Когато се прибрахме, вече се свечеряваше и Деньо беше почнал да се безпокои. Наредих на командата да се изкъпе добре, а дрехите веднага в пералнята. Добре че в къщата имаше две бани.
Деньо ни попита къде сме ходили и защо сме пристигнали, като “попикани мушката.” - както винаги се изрази много изискано.
Тук ще си позволя едно малко отклонение, което, (както казва Мечо Пух, Обяснява Всичко) и разбира се, „напълно истинско”. Благодарение на тези негови изящни изрази, когато моят кумец доктор Ненад Михалов, академик във въпросната област, създаде АИИС, сиреч Академия за Изискана и Изящна Словеност, учреди почетен орден на името на Деньо. Но това е предмет на друг разказ, който, навярно ще бъде много по-занимателен за четене.
Тъкмо да кажа на Деньо къде сме били, бай Георги ме изпревари и аз го оставих той да разказва. Останах приятно изненадан от правдивия му и гладък разказ. Оказа се, както и очаквах, че Деньо не е влизал в бордеите на Карачи. То нито е за влизане там, нито е за всекиго. А че е опасно, откъдето и да го погледнеш също си е вярно - можеш да се заразиш с какви ли не болести, могат като нищо да те оберат, да те претрепят и т.н. Аз обаче не съжалявам, защото обикновено предпочитам да имам своя непосредствена представа, отколкото да я получавам, чрез някаква, обикновено деформирана информация от втора ръка. Както казваше един мой приятел „Аз се доверявам единствено на моите непосредствени усещания и възприятия.” Аз лично съм съгласен с него.
За вътрешна дезинфекция, както си му е реда пийнахме водка, подкрепихме се с останалия черен хайвер и неотворени кутии сельодка от предната вечер и си легнахме рано. Следващият ден беше петък, т.е. неработен ден.
По време на закуската Деньо предложи да отидем на плаж и то веднага, защото към и след обяд е невъзможно да се стъпва по пясъка. Обясни, че това са последните дни, когато все още може да се изкъпем в океана. От юни вече не можело да се ходи на плаж - не само поради голямата горещина, а и защото започвали да се излюпват малки, но опасни змийчета, които щъкали по брега. Предложението се прие с консенсус, както е модерно да се казва сега и заминахме.
На плажа заварихме и голяма група руснаци. Нашите приятели от по-предната вечер радостно ни приветстваха и разправяха един през друг колко хубаво са прекарали с нас. Лида и Сергей тъкмо излизаха от океана хванати за ръце и усмихнати се отправиха към нашата група. Имах възможност да се убедя в наистина бездефектното съвършенство на тялото й. Ръкуваха се сърдечно с всички, а мен, макар и още мокри, ме прегърнаха най-искрено. И защо не? Той явно много я обичаше, тя него също, а аз само я харесвах като произведение на изкуството, така че не можеше да възникна и най-малък проблем. При това никога вече нямаше да се видим. Остана само един хубав спомен, който не навреди на никого.
Постояхме на плажа около два часа. Просто беше невъзможно да се остане повече и се прибрахме, купувайки по път разни неща за ядене.
След като хапнахме, ние четиримата, без Деньо, тръгнахме за големия базар на Карачи, където като нищо човек може да се загуби. Казах на бай Георги да не се отделя повече от метър от мен, но нямаше нужда от това напомняне - той вървеше така, сякаш беше вързан за мен. За всеки случай пъхнах в джоба му една визитка на Калудов.
Ние с Данчо познавахме тукашните пазари, а и Члъка беше свикнал с арабските сукове, както и с пазарищата на Багдад и Кабул. Но този в Карачи беше далеч над тях. Да не говорим за бай Георги, който не беше на себе си - направо се шашардиса. Искаше му се да види, а ако може и да пипне всичко, без да има реална представа колко време ще му трябва за това. Попитах го:
“Искаш ли да купиш нещо? Само кажи и веднага ще го намерим.”
“Каквото кажеш, Христе, това ще купя. Ти ги тези работи разбираш по-добре. Аз откъде да знам?”, призна си чистосърдечно.
“Е, не става така. Сигурно нещо са ти поръчали, преди да тръгнеш.”
“Абе дъщеря ми каза, ако мога да й купя някакъв плат, но знам ли какъв.”
“Добре, оставяме другите неща на мира и се спираме само там дето продават платове, а ти ще избереш това, дето ти хареса. Имай предвид, че тук пада голям пазърлък. В никакъв случай не бива да приемаш първоначалната цена, която ти предлага продавачът.”
“Аха, както беше на хайван пазар някога, така ли?”
“Точно така. Ето, че знаеш. А сега ще ти изнеса и един нагледен урок, за да видиш как става това.”
Взех някаква декоративна чиния и продавачът веднага долятя при нас. Попитах го какво струва. Той каза, че цената е 30 рупии. Понечих да си тръгна, но той веднага допълни, че на мен ще я продаде само за 25. Казах, че това е твърде много, той намали на 17, аз предложих пет, той слезе на 12 и накрая я купих за 8.
Преведох на бай Георги пазарлъка ни и той остана възхитен.
“Браво, Христе! Голям джамбазин може да излезе от тебе. Но аз не знам език и как ще се пазаря?”, обезпокои се той.
“Много лесно. Изваждаш малкото тефтерче с моливчето, което винаги носиш със себе си и пишеш цифри. Продавачът пише например трийсет, ти пишеш да кажем 8 и пазарлъка започва.”, дадох му последни инструкции аз.
Най-после той хареса един лъскав плат с ефекти и аз попитах продавача колко струва метърът. Накарах го да напише предложената от него цена на един лист опаковъчна хартия, като му обясних, че става въпрос за два метра и половина. Той написа 36. Казах на бай Георги да започва пазарлъка и да не мърда оттук докато не се върна и скрит зад съседните провисени платове, започнах да наблюдавам пазарлъка.
Бай Георги написа своето предложение, след това продавачът неговото и т.н. По едно време пазаренето се изостри, но след малко продължи отново, последвано от нова засечка. Накрая продавачът, силно разстроен, отряза два метра и половина от плата, сгъна го и го подаде на бай Георги, без да вземе пари. Отидох до тях и какво да видя? До цифрата 36 на продавача моят човек беше написал 12. Следваше 30, но до него пак 12. Следваше 25, но до него отново 12 и т.н. Накрая продавачът не издържал и написал 12. Тогава обаче бай Герги написал 8, което било и причината за първата реакция на продавача. Накрая, не издържайки на това невиждано и нечувано нарушение на правилата на пазарлъка, продавачът също беше написал 8. Но отново изненада. Бай Георги написал 5. Изумен от този уникален купувач, човекът не издържал повече, отрязал исканото от бай Георги парче плат и му го подал, без да се пазари повече и без да иска пари. Може пък и да го е стигнало страх, че както са подкарали пазърлъка, току-виж не само плата, но и пари ще трябва да дава на този ново излюпен якимовски джамбазин.
Това си беше своеобразен, но и катастрофален пробив в ориенталския пазар. Явно, продавачът беше проумял опасността и затова е побързал да се освободи от тази неочаквана, но и невероятно голяма заплаха за многовековните традиции в търговията.
Бай Георги взе плата и подаде пет рупии ( даже не осем) на продавача, но онзи направи жест, че това е подарък от него. Тогава бай Георги посегна към друг плат и отново извади моливчето, но продавачът ме погледна с молещи очи и каза, че днес ще затваря много рано и то точно сега. Попитах го колко наистина иска за плата и че аз ще му платя исканата от него цена без всякакви пазарлъци, но той категорично отказа, казвайки че подобен случай от създаването на пазара не е имало, нито ще има и че не смее на никого да го разкаже, защото никой нямало да му повярва и ще го вземат за чалдисан. Повярвах му напълно.
“Христе, този да не се обиди нещо?”, попита ме бай Георги.
“Ами, не се е обидил. Просто се възхити от умението ти да се пазариш. Преди малко му казали, че жена му била зле и той човекът затваря, за да иде да види какво става в къщи. А ти друг път като се пазариш, можеш само да увеличаваш, но не и да намаляваш сумата, която първия път си казал. Ако решиш, че си предложил повече, отколкото е трябвало, или пък си се отказал да купуваш, просто си тръгваш. Никой няма да ти се разсърди за това.”, почти му изнесох лекция по ориенталска пазарна етика.
Той обаче доволен гушна плата под мишницата си и продължихме нататък. Купи и други неща, но този път по правилата.
Върнахме се почти надвечер. Казах на Жотев да отидат с Чалъков при фирмата, от която е взел колата и да обяснят, че ще пътуваме до Исламабад, поради което да я проверят още веднъж в сервиза, който според Жотев работел до много късно.
“Какво, какво? Да пътувате с кола? В никакъв случай! Съветските другари казаха, че се очакват големи вълнения и цялата армия е мобилизирана. Ще проснат едно дърво на пътя, ще ви спрат и ще ви заколят като пилци. До Исламабад само със самолет, никаква кола.”, обади се Деньо.
Другите като чуха тази толкова „оптимистична“ прогноза веднага се спогледаха и бяха готови хорово да се съгласят да пътуват със самолет.
“Слушай, стари ми приятелю, имаш известно право и това, което каза, вече ми е известно, но аз не съм дошъл тук да си хвърча с аероплани, а да върша конкретни неща. А който го е страх от мечки, да не ходи в гората. Риск наистина има, но той не е толкова голям колкото го описа. Сега са на власт военните и ако настина са изкарали всичко от казармите, значи са готови да удавят в кръв всякаква съпротива. Ние с теб поне сме виждали подобни неща. Не мисля, че след толкова жертви, привържениците на Бхуто ще се осмелят да се изправят пред редовна войска. А и войниците са наясно, че всяко неподчинение от тяхна страна е равно на разстрел. На теб ли да казвам, че дори и в България навремето войници стреляха по партизаните, дори режеха и глави?
Ще се постараем да не се движим нощно време, когато рискът вече е прекалено голям. А що се отнася до тези момчета, те естествено могат да се откажат да пътуват с мен и да вземат самолет, въпреки че и самолетът може да бъде взривен. Така че, те сами ще решат. Това наистина си е една форсмажорна ситуация и никой не може да ги упрекне, че не са тръгнали по шосе”, изложих малко по-подробно мнението си относно пътуването.
“Христе, където ти, там и аз.”, веднага отсече бай Георги.
Другите двама се спогледаха и още се колебаеха.
“Добре де, най-малко останете още няколко дни тук, да се поуспокои положението и тогава тръгнете.”, загрижено предложи Деньо.
“Може би това е най-доброто решение?”, обади се Чалъков
Жотев също беше на това мнение. Само бай Георги не взе отношение по въпроса, защото решението му да бъде плътно до мен не подлежеше на промяна.
“Момчета, повтарям, че никой нищо няма да ви каже, ако останете. Но защо считате, че ако стане нещо, то ще бъде точно утре, когато цялата армия и полиция също мислят така. Защо да не стане примерно след седмица, когато ще се счита, че всичко вече се е разминало. Аз мисля от дни по въпроса и съм на мнение, че до такова масово самоубийство от страна на привържениците на Бхуто, няма да се стигне. Ти, бай Георги, какво мислиш?”, попитах аз.
“Няма какво да му мисля. Аз съм твърдо с теб, та ако ще да ни гръмнат още на първия завой.”, учудващо хладнокръвно отговори той.
“Тогава поне вземете моята кола.”, предложи моят верен приятел Деньо.
“Само това не. Това удвоява риска.”, отказах логично.
“Прощавай, прав си. Няма защо допълнително да дърпаме тигъра за опашката. Ако искаш и аз ще дойда с вас. Тук имам два пистолета, а от съветските другари ако трябва и калашник ще вземем.”, продължаваше да търси решение Деньо.
“За идването с нас веднага забрави. Относно оръжието и аз мислих, но не става. Представи си, че ни спрат военни или полицаи и открият оръжието, как ще докажем, че не сме на страната на другите?”, отговорих аз.
“И тук си прав. Няма спор, че ти си най-подготвен от нас и затова, както решиш, аз приемам решението ти.”, предаде се Деньо.
Това подейства добре на командата и Чалъка и Жотев казаха, че тръгват с колата.
“Ти, Данчо, веднага се обади на жена си и й кажи, че имаме доста работа в Карачи и още не е ясно кога ще тръгнем за Исламабад. А теб, бат’Денчо, те моля да изпратиш телекс до СО МАТ, София от мое име и да предадеш, че се налага да останем още няколко дни в Карачи и молим да съобщят на близките ни, че всичко е наред.”, приключих аз.
“Браво, Христе, как хубаво се сети да се обадим и на нашите хора.Знаех си аз, че Славчо няма току-така да ме изпрати на края на географията.”, искрено ме похвали бай Георги и доволен тръгна към тоалетната, за да „пусне” поредната вода..
Чалъка и Данчо заминаха да оправят въпросите с наетата кола. Казах на бай Георги да полегне и да си почине, защото ни чака път, а ние с Деньо се качихме на колата и отпрашихме, както се казва сега „в неизвестна посока“.
Следва продължение…
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados