Половин век, цял човешки живот измина от срещата ми с  Бай Коста.

Кликвам в Гугъл и попадам на  информация за издадени напоследък спомени, преживяна тежка катастрофа, по чудо оцелял, продължава да пише стихове и издава,останал сам, съпругата му Райна починала, откривам клип в който произнася слово…

Би трябвало да бъде някъде към деветдесет - бай Коста е жив!

Изписвам името му във Фейсбук - яви се младо момче с неговото име! Сигурен, че е негов внук, искам приятелство - веднага е потвърдено.

Лицето, наистина е внук на бай Коста.

-  Как е, бай Коста - обяснявам лаконично какво съм прочел в Гугъл.

- Дядо почина… през 2014-та…

Съборихме ний синорите стари,

прочистихме душите си от мрак,

и цъфнаха усмивки-лъчезария,

но цъфнаха и бурените пак!...

За хищника е лесно да подуши

стопанина дали стои на пост...

Да мачка ли със тежките ботуши,

та тъпче ли, или да стъпва бос!...

Развихря се и грозна вещомания-

отровата на младите сърца...

Защо строим красиви нови здания,

защо строим, а нямаме деца?

Дървото посадено ще прекършат ли

на миналото злите ветрове?...

О, минало, о, минало несвършено -

завинаги ти трябва да умреш!

Тези стихове са писани от двама български поети! Те никога не са се познавали, нито като личности, нито като творци - отидоха си, без да знаят един за друг. И двамата използват един и същ ритъм, една и съща стъпка на стиха, усещат по един и същи начин аромата и силата на драматургическия текст, синтезират в стих и заявяват позиция с днешна дата.

Уникално!

Първият и последният куплет са писани от Коста Чутурков - поет и бивш редактор на в-к „Ново Лудогорие“- Разград, вторият и третият куплет са на Михаил Иванов –журналист и поет от в-к „ Нов живот“ – Кърджали.

Стиховете са писани по различно време. Поводът е: „Не е за младите покоят“, версия по „Четиридесет и първият“ от Борис Лавренев.

След тридневна бъбречна криза и пребиваване в болница, заминавам за Хисаря да се лекувам. Както обикновено вземам пишещата машина и купчина папки, белким свърша някоя работа, докато промивам бъбреците.

Настаняват ме в романтична таванска стая, заедно със слабоват, по-възрастен от мен човек. Три дена той си чете вестници, аз чукам на машината в леглото… Освен задължителния поздрав, придружен с кимване на глава, не проявяваме взаимен интерес – тук всеки идва погълнат от здравословни проблеми…

На четвъртият ден, разтварям папка с текст на Борис Лавренев и там, дето съм отбелязвал и оставил място за текст на песен, са написани стихове с молив, сиреч, ако не ми харесват мога да ги изтрия…

Изумявам!...

През времето, докато съм по изследвания и процедури, любопитството на съседа по легло надделява, прочита текста на Лавренев и пише блестящи стихове…

Точно това, което ми трябва!

Така се случи срещата ми с бай Коста…

Коста Чутурков е главен редактор на вестник „Ново Лудогорие“ до 1974 - в момента на нашето запознанство е шеф на дружеството за разпространение на научни знания „Георги Кирков“. Как и защо от Главен редактор на окръжен вестник се оказва на една безперспективна синекурна длъжност, разбирам след години от спомени на писателя Кольо Георгиев…

След едно от ловните приключения в Лудогорието, при гостуване на Леонид Брежнев, Тодор Живков прави опит да измъкне допълнителни количества петрол, който реекспортира на Запад, от което държавата печели ценна валута. Мотивира се, че в съседните нам страни консумират по 60-70 кг. месо годишно, а в България едва по 30 кг. на човек…

Не щеш ли, Бончо Митев, Първи секретар на ОК на БКП в Разград, поправя Живков, че килограмите не са 30, а 36. Тато продължава да притиска Брежнев, като на няколко пъти, нарочно повтаря занижената цифра, но др. Митев и при трите случая, коректно го поправя!

Брежнев не отпуща допълнително нефт, а след срещата Тато нарежда на своите придворни:

- Този повече да не се мярка пред очите ми!...

На другия ден Бончо Митев е снет от длъжност.

Важна подробност: той е изключително популярна личност и любимец на обикновените хора! По тоя повод, главния редактор Коста Чутурков, пуска материал във вестника за сдаването и приемането на поста, като на първо място слага снимката на снетия секретар, а на второ – новия. Тази малка подробност около разположението на фотосите му изяжда главата!

На другия ден Коста Чутурков вече не е Главен редактор - до пенсия се оказва в девета глуха…

На Хисаря привършвам работата върху компилация по книга на Петър Константинов със заглавие „Сърцето на човека“. Убеден, че мнението на бай Коста е важно за мен, решавам да му „изприказвам“ текста – той е първият с когото споделям, че работя върху моноспектакъл.

- Разтърсващ текст, поразителна история – това трябва да достигне до хората!

- Радвам, че мислиш така…

- Още днес ще говоря с управата на санаториума да го представиш… Нямаш нищо против, нали?...

- Какво говориш!… Имам нужда от публика…

- Чудесно! - каза бай Коста и наметна халата.

След малко се върна усмихнат:

- Довечера в осем, след храна, имай готовност!

На раздяла заръча:

- Прави, струвай, искам да го покажем на моите съграждани!

- Обещавам, на всяка цена!

Тогава още не знаех, че моноспектакълът ще получи национално признание, че усилията и труда ми ще бъдат възнаградени.

Следват две премиери на софийска сцена и график за спектакли към Театъра на словото за година напред - заетостта ми се оказа такава, че не ми се събират повече от два свободни дена, за да прескоча до Разград. На- края решавам да замина, като ден и една нощ разполагам за пътуване и ден за представяне на моноспектакъла…

Когато пристигам в Разград домакина ми представи график с единайсет изпълнения и каза:

- Не бой се, всичко съм изчислил, организацията ще бъде перфектна и навсякъде ще успеем. Започваме от 7.30 сутринта и завършваме в единайсет вечерта… Въпроса е: Ще издържиш ли?

Този човек ме шашна!... По три-четири изпълнения на ден ми се е случвало, но чак пък единайсет!...

- Трябва да издържа, но ще успеем ли да се предвижим навреме от едно изпълнение до следващо?

- Ще успеем, тук разстоянията са малки…

- Каква е по характер публиката – питам от професионално любопитство.

- Всякаква – учащи, работещи и накрая завършваме в дискотека…

Всичко преминава по часовник – навсякъде публиката ни очаква!

Докато Концертна дирекция се пъне за един спектакъл на ден, бай Коста създаде организация за единадесет! Съвсем разбираемо е човек с такъв авторитет сред обществеността и такива качества на организатор, да създава проблеми на скърцащата тоталитарна машина, която безкомпромисно мачка всичко можещо и мислещо…