Часовете започваха в 8, 30 часа. Вървях бавно към училище. Бях само на 17 години и животът бе пред мене с цялата си красота и с всичките си недостатъци. В класа имах две приятелки – Камелия и Лидия. Те седяха на един чин и винаги ходеха заедно. Аз пък седях с момиче, което не ми беше приятелка, но просто така се беше случило. Харесвах литературата с цялата си душа и сърце, но учех в математическа гимназия и аз не знам защо. Всъщност справях се прилично с математиката, но нямах особен интерес.
Влязох в училище и се отправих към класната стая. Първият час беше история. Разминах се с Алекс, който ми направи комплимент. Усмихнах му се, не му отговорих, той изобщо не ме интересуваше. Седнах прилежно на чина си и се зачетох в романа, който си носех. Точна тогава видях, че Камелия изглежда някак особено. Тя беше най-красивото момиче в класа. Нямаше момче, което да не я харесва. Лицето ѝ беше с правилни черти, одухотворено и изразително. Кестенявата ѝ коса на вълни се спускаше по раменете ѝ, а очите ѝ с лешников цвят изглеждаха големи и изразителни. Интересно беше, че това красиво момиче все още нямаше приятел. Този път Ками изглеждаше различно. Имаше нещо вълшебно и отнесено в погледа ѝ. Видях, че Лидка ѝ говори напрегнато, но тогава не отдадох внимание на тази подробност.
Часът по история се точеше вяло и безинтересно. Тембърът на учителката беше монотонен и ми действаше приспивно. Правех върховни усилия, за да слушам и когато най-после би звънецът, въздъхнах с облекчение.
Междучасието при мене дойде Лидка.
–Албенче, след училище, не бързай да си тръгваш, ще излезем заедно. Ками ще ни запознае с приятеля си.
–Какви ги говориш? Тя няма приятел.
–Има. Отскоро е. Не си запозната.
–От нашето училище ли е?
–Ами, не е. Той е голям и живее с жена си на квартира при родителите ѝ. Бил писател.
–Тя е луда! За какво ѝ е женен мъж?
–И аз това ѝ казвам, ама не разбира. Та иска да ни запознае, да го видим.
–Хубаво, ще ви изчакам.
Всичко ми изглеждаше несериозно, просто го възприемах като шега. Бях сигурна, че Камелия е съчинила тази история и ще ни се смее, че сме повярвали. Най-вероятно е искала да се почерпим в близкото заведение. За какво ѝ е, тя, която е толкова красива, да се занимава с някакъв възрастен и женен при това, пък дори ѝ писател да е. Приключих с всички разсъждения, защото следваха часове по учебни предмети, които обичах.
След учебните часове трите излязохме пред училище и зачакахме. Писателят трябваше да я вземе с кола и така ние уж случайно ще сме с нея и тя ще ни запознае. Значи е истина, съществуваше такъв мъж.
–Идва – прошепна Ками.
Видях, че някой слезе от синьо Ауди и се насочи към нас. Стори ми се около четиридесетгодишен. За красив беше красив, макар и много по-възрастен от нас. Ками ни представи като нейни приятелки. Когато въпросният господин пое ръката ми, се усмихна и с един дрезгав глас се обърна към Ками:
–Защо не си ми казала, че имаш такава „грозна“ приятелка – гледаше ме като професионален сваляч. Но за мене това си беше обида. Издърпах ръката си и отчетливо изговорих:
–Грозна е баба Ви!
Той се засмя и поясни, че е вложил друг смисъл в думите си. Бях изморена и не можех да мисля какво има предвид. Но не желаех някой да ме нарича грозна, дори и на шега.
Казах, че трябва да се прибера вкъщи навреме и си тръгнах. Нещо в този писател ме дразнеше, въпреки че обичам художествената литература и се възхищавам на хората, които пишат.
Изминаха два месеца от запознанството ни с господин Попов, така се казваше писателят. През това време и аз, и Лидка се опитвахме да ѝ кажем, че не е подходящ за нея, но резултатът беше нулев.
Към края на учебната година Камелия отсъстваше продължително. С Лидка не знаехме защо, тъй като Ками не отговаряше на обажданията ни. Попитах класната ръководителка къде е Камелия. Тя отговори , че е болна. Гласът ѝ беше напрегнат и аз бях сигурна, че има нещо, което премълчава. Камелия се върна последната седмица преди приключване на учебната година. Видът ѝ беше блед и болезнен. Беше много променена, затвори се в себе си и по-малко общуваше с нас.
Една година по-късно от позната на майка ми случайно разбрах, че Камелия тогава е направила опит да се самоубие. И до днес не знам точните причини за решението ѝ, но със сигурност са били свързани с любовта ѝ към Попов.
Завършихме и аз, и моите приятелки вече не се виждахме както преди, аз записах българска филология в Софийския университет. Няколко месеца по-късно срещнах Ками. Тя много въодушевено ми съобщи, че Попов се развеждал и ще се ожени за нея. Оказа се, че той нямал деца. Бях скептична по въпроса, но щом Ками си е решила, тя си знае. Поздравих я, пожелах ѝ щастие и се разделихме.
Съдбата ме срещна с Камелия още един път – двадесет и пет години по-късно. Ками имаше вече две деца от брака си с Попов, но той беше починал. Децата ѝ били умни, завършили образование и поели по своя път.
–Ти беше права, допуснах голяма грешка. Попов превърна живота ми в ад. Знаеш, че разликата между нас е двадесет години. Най-вероятно затова ме ревнуваше много. Всеки ден беше изпълнен със скандали, следеше ме постоянно. Вечно беше недоволен. Търпяла съм само заради децата. Но сега, една година след смъртта му се събрах с друг и за първи път в живота си осъзнавам какво е да се живее с нормален човек. Обича ме, уважава ме, разбираме се.
Разделихме се. Истински се радвах, че е намерила желания човек. От опит знам, че животът ни поднася и добро, и лошо. Вярвам, че има някакъв баланс между едното и другото.
Мария Мустакерска
© Maria Mustakerska Todos los derechos reservados