Утринта събужда новия си ден рано, много рано.

Слънцето и луната вплетени в прегръдката си чакат своя час на раздяла.

Луната ще почине, за да пусне сестра си зората.

Чичопеите и кълвачът огласят огромния бор в двора.

Танцуват, боричкат се силно и местят игличките му.

Смеха им се носи във въздуха.

Щурците заспиват.

Леко поскърцват вратици. Тихи стъпки се чуват по двора.

Борът прави сянка на стария кладенец, за да е още по-студена водицата му.

Скоро ще плисне и дядо ведрото му и ще пусне водата в коритото, за да измие съня от очите си.

Идва и баба. Носи пресни яйца за баница в престилката си.

Слънцето бърка с пръстици през керемидите на старата къща.

Качва се малко по-малко горе в сияйния небосвод. Свети и огрява деня.

Капките роса по цветята започват да се стапят от топлата му целувка.

Двора малко по малко се събужда.

В далечината се чува петел да кукурига.

В съседния двор блее агне. Стопани говорят.

Тропота на козите и викът на пастира раздира тишината на утрото.

Вратата на къщата се отваря и пуска малките крачета.

Децата тичат боси по каменните плочи на двора.

Баба носи баница в черната циганска тава.

Аромата и се носи навсякъде и пропива сетивата ми.

Жълта, със селски яйца. И краве сирене и масло от съседите, което вчера ме учиха да бия. Там в матана, дет' се роди маслото му капка по капка и го обрах в канчето.

Таз баница  с вкус на детство и безгрижие. Баницата на новия ден там горе в селската къща.

Преглъщам и усмихната се събуждам за деня си. Новият ден тука в града.

Свети. А беше истинско толкова истинско, там някога - там някъде на село в двора.

Не ще закуся, вече яла съм баница с баба и дядо.