Аз - Продай ми тая прашка!

Той - Струва скъпо...

Аз - Колко?

Той - 1000.

Аз - Да речем я изгубиш и аз я намеря, ти ще платиш ли толкоз?

Той - Няма да платя, щото няма да я загубя и ти няма да я намериш…

Аз - Може пък някой да я открадне!

Той - Няма как да я открадне от врата ми…

Аз - Когато спиш!

Той - Спя си с нея…

Аз - Ти с прашка на врата ли си роден!

(Пауза)

А бе, т’ва чудо само с пари ли се купува?

Той – Не само...

Аз - Като с к’во друго, например?

Той – Ами… като с пищов, например, дето го нямаш...

(Пауза)

Аз - Така си е, нямам...

(Пауза)

Той - Дядо ти има...

(Пауза)

Аз - Дядо има, така си е...

(Пауза)

Той - Тази прашка не е каква да е, а с желязно черенче!

Аз - Така си е...

Той - И може да се замени с нещо, дето пак е желязно...

Аз - Като с к’во, да речем?

Той – Да речем, да речем… като с пищов.

Аз - Стига бе!... За един пищов ще харижеш тая прашка?

Той - Зависи…

Аз - От какво?...

Той - От пищова…

Аз - Пищов като пищов - плашило за гаргите…

Той - Да речем, може да не стреля точно…

Аз - Как няма да стреля, нали е пищов!…

Той - Да стреля точно, като тая прашка…

(Мъчителна пауза)

Аз - Е, т’ва не гарантирам - не вярвам да е точен колкото тая прашка…

*

Момчето с прашката се казва Стоянчо и е чирак у комшиите.

Кръгло сираче, дойде от касабата да пасе добитък до Димитровден, за кат дрехи и храна.

Градско чедо - разбира нещата…

*

Тая прашка с желязно черенче ме побърква – такова чудо не съм виждал!

Стреля без грешка – швейцарска точност…

Дървеното черенче дава отклонения, желязното никога…

Какво е пищовът - гарга ли ще утрепеш, врабче ли ще свалиш – вятър работа...

За к’во му е на дядо т’ва желязо - веднъж не е гръмнал...

Нощем го крие под възглавницата, а заран забравя да го тикне в пояса!...

Няма начин - ще го заменям тоя пищов…

*

Сутрин, щом дядо излезе, задължително преравям под възглавницата...

Спя между двамата с баба и дори насън проверявам с ръка…

На десетия ден най-сетне ръката ми набара желязото!

Тикнах пищова на кръста, наплисках се с кладенчова вода и кацнах зад оградата.

Стоянчо караше стъргата на овцете - не беше изкарал още животните за паша.

Зачаках търпеливо зад плетената ограда…

Аз - (Силен шепот). Готов съм...

Той - Давай!

Аз - Първо прашката!

Той - Каква е марката?

Аз - Знам ли…

Той - Да го видя, докато не съм се отказал...

(Дълга пауза)

Аз - Добре бе, дръж! Той - Стреля ли?

Аз - Уф, като топ…

(Пауза)

Той - Виж сега: давам ти прашка, дето си пробвал поне пет пъти!

Аз - Така си е.

Той - А ти ми даваш пищов, от който хабер си нямам!

Аз - Така си е…

Той - А, така! Значи: пробвам и ако всичко е жюс, правим бартера.

Аз - Готово… К’во е т’ва „жюс”?

Той – Сетне ще ти обясня, да вървим - окъснях за паша!...

*

Яхнахме магарицата Пенка и подбрахме животните - тръгнахме към Петрови каби.

Когато стигнахме, се оказа, че няма на какво да поставим целта!

По някое време Стоянчо плесна с ръце и удари каскет в земята!

Изниза уркозуня от потурите, върза тояжката за рога на вола и закичи отгоре каскета.

Доволен поотри ръце:

- Скибаш ли колко съм хитър!...

Искаше да каже:

- Е, т’ва сме ние градските пичове…

Така си е, той ме шашна с номера да сложи целта на рога!

Голяма хватка е Стоянчо - с мъка гледах прашката, окачена на врата му!

Зарекох се: ще я нося така – да виси на врата ми!

Целта се поклащаше на рога на вола като бостанско плашило.

Стоянчо не го свърташе, потурите му падаха и той ги придърпваше непрекъснато …

Накрая не издържа, свали ги и захвърли - остана по долни гащи!

Не беше на себе си – ръцете му трепереха…

Най-сетне се приготви и даде знак да залегна зад него…

По долни гащи, с пищов в ръка, той отброи десет крачки - зае позиция.

Захлупих се на земята и запуших с длани уши да не заглъхнат…

Пенка стоеше величествено вдигнала глава и втренчено гледаше целта – плашило!

Тъкмо да натисне спусъка, животното изви отчаян магарешки рев…

Натискайки спусъка, Стоянчо извърна глава настрани…

Чу се изстрел, ревът  секна, животното се строполи и захърка задавено!

Кръв шурна от главата му – юрнахме се да запушваме дупката с фъшкии…

Стоянчо извади месала от торбата и попиваше кръвта…

Животното пърхаше, опитваше се да се изправи на крака, падаше...

Воловете дигнаха глави и фучаха уплашени…

Пенка пръхтеше - не даваше да я доближим.

Колко време се туткахме, не помня…

По някое време затихна, опъна крака, изпърха и не мръдна...

Стоянчо доближи мъртвото животно и зарови пръсти в прашната козина!

Стискаше с ръце космите и удряше глава в мъртвото тяло…

Неочаквано изрева като звяр, затресе се и затихна…

Стана тя, каквато стана!...

*

След време, Стоянчо надигна глава и заговори с чужд глас:

- Откарай воловете на село!

Чорбаджията да прибере горкото животно да не го ръфат чакалите…

Вземи прашката!

Без да ме погледне, я свали от шията и гърбом подаде.

Разтреперих се!...

Исках да му кажа:

- Слушай, братче, няма страшно, всичко ще се оправи, това е сън, кошмарен сън, дръж се!... В края на краищата магарето си е магаре, не е човек…

Но думи не излизаха от гърлото, глас нямах – не виждах, не чувах!...

Развързах бавно връвта от рога, взех тояжката и оставих каскета върху магарето...

Подкарах воловете, както пожела Стоянчо…

Не изминал и двайсетина метра, чух глас, сякаш изпод земята:

- Чакай!… Вземи пищова - тури си го под възглавницата!

Обърнах се - краката ми тежат, не мога да ги отлепя от земята…

Не направил и стъпка, глух пукот подкоси краката ми!

Строполих се – сърцето ми се пръска…

Запълзях на четири крака…

Стоянчо беше заврял глава във врата на магарето…

От тила му струи кръв…

Хванах го за рамене и обърнах по гръб...

Беше налапал цевта…

*