Батаклийка съм! - втора част
Произведение от няколко части « към първа част
Мълчеше тъжно Родопа планина. Сутрин лениво се гушеше в гънките на мъглата. Сякаш не искаше да погледне там долу, в равнината. Вятърът разнасяше миризмата от мъртвите тела на непогребаните батакчани. Хората се страхуваха да се доближат до унищоженото селце, сгушено в котловината. Някои семейства от други села бяха приютили старци, жени и деца, успели да се измъкнат от клането. Занизаха се възмутени делегации, консули и журналисти да дирят истината и да искат сметка от Султана. А тя, истината, пречеше на интересите.
Ахмед ага Барутинлията, ставаше все по-сприхав и нервен. Усещаше надвисналата над главата му опасност.
Няколко месеца след клането, султанските войници го отведоха. Чу се, че бил заточен в затвор в Мала Азия. Тъй турците искаха да закьорят очите на европейците.
Животът в Барутин течеше постарому.
Хората в селото харесваха синеокото момиче, но тя си остана ябанджийка за тях. Никой не я наричаше по име, викаха ѝ Батаклийката.
Растеше Гюла по-красива от розите и все с песен на уста, а тя извираше от душата ѝ. Щом извиеше глас цялото село замлъкваше да я слуша. Понякога, вечер в сънищата все още я преследваше бученето на реката и гласът на майка ѝ. Все се мъчеше да си спомни.
Един ден тя не се стърпя и помоли Дервиша да я заведе в Батак. Погледна я той тъжно. Душата му се сви, като гледаше как вие родовата ѝ кръв, как корените все я дърпат назад. Трябваше да ѝ покаже градината, дето е била засята като семе. Впрегна той коня в каруцата и потеглиха. Обикаляха запустелия Батак, а Гюла с жадни очи поглъщаше всичко. Стигнаха до реката. Спря каруцата Хасан и с огромна любов каза на дъщеря си:
- Тука, чедо, те намерих. От тоз бряг те взех. Като паднала птичка от гнездото беше. Диреше майчина ласка.
Слезна Гюла от каруцата и с натежали крачета пристъпи по каменистия бряг. Чуваше бученето на водата от своите сънища, която се опитваше, да отмие спомени и лица. Затвори очи и завика майка си и баща си. Искаше да ги види пак, но виждаше само мътната и кървава вода. Тя носеше като ехо някакви гласове, но не ги долавяше добре. Чуваше ясно само собствения си плач, усещаше топлата лепкава кръв на родителите си по ръцете. Погледна към близката бичкиджийница, която стоеше изоставена и се запъти с плахи стъпки нататък. Щом отвори портата, дъхът на прясно насечено дърво я блъсна и върна обратно в онзи тъмен ден. Видя сандъка, в който я положи бързо баща ѝ. Усети студ и разтърсващ страх. Сякаш беше заровена жива. Последната целувка на майка ѝ, ѝ даде кураж. Думите, да стои тиха и да не излиза оттам, звучаха властно, но нежно. Отвътре чуваше викове, приглушени гласове и ужасяващи писъци. Не смееш да диша. Стискаше ръчичките си една в друга. Стоеше с широко отворени очи в тъмния сандък, сълзичките ѝ се стичаха по личицето и чакаше... чакаше да се върнат. Спомни си как всичко утихна. Чуваше само шума на водата. Тишина. Някаква пронизваща тишина. Майка ѝ беше казала да не излиза от там, но страхът от тъмнината в този сандък толкова много я плашеше, че ѝ се искаше да се сгуши в прегръдките ѝ. Излезе от скривалището и тръгна да търси родителите си. Мина покрай татко си, който лежеше разсечен по очи, стиснал брадва в ръка. Изплашена Гюла го побутна, но се стресна от вида му. По-надолу намери майка си легнала върху камъните. Топла кръв се стичаше от гърдите ѝ, а сините, като на Гюла очи гледаха широко отворени към небето.
Приклекна до нея и повдигна ръката ѝ. Не помръдваше. Не искаше да я гушне и да избърше сълзите ѝ. "Защо!? Спеше ли!?" - не проумяваше. Там до нея, я намери Дервиша. Спомни си, най-после. Мъглата се разпръсна. Заплака, а с нея заплака и Дервиша. Шумът на водата заглуши воплите им.
След няколко години в селото се завърна Ахмед ага Барутинлията. Помилван от султана, се прибра в малкото родопско селце. Дъщеря му бе пристанала на помак от едно далечно село и забегнала от дома на баща си. Тя не прие кръвопролитията, които баща ѝ бе извършил. Не искаше бащиния грях на нейните рамене да тежи, за туй го прокле и се отказа от него. Единият му син бе отишъл с османските орди да се бие срещу руската армия. При едно сражение изгорял жив в някаква мелница. Другият продал де що можал от бащиното имане и се запилял по света.
Жена му се споминала от мъка по децата си и тежестта от заточението на мъжа си.
Тъй намерил конака си Ахмед ага - празен, като селски хамбар преди жътва.
Завъртя той търговия. Пак стъпи на краката си, ама нищо не го радваше. Приличаше на горска ябълка - горчива и стипчива. Най- го бодеше в очите като магарешки трън, младата и синеока "юда", дето растеше като топола - стройна и хубава. А косите ѝ - черни, сплетени на плитки, като бръшлян увиваха снагата ѝ. Напомняше му тя за "ония ден" и за това, че от керкенез се превърна в петел.
Знаеше момичето, че тя е лютата рана на агата. Напомняше му за изгубената чест и слава. За това, сутрин го будеше я с " Бела съм, бела юначе" , я със " Зора се зазорила"... Тъй слагаше сол в раната му.
Господ бави, но не забравя! Разболя се Ахмед ага от проказа. Селото говореше, че божието наказание и него застигнало. Никой не пристъпваше прага му. Само Фатме му носеше я някой самун хляб и парче сирене, я някоя гозба. Оставяше ги пред вратата и бързо бягаше от прокълнатата къща.
Един ден тя се разболя и помоли Гюла да занесе храна на брат ѝ.
- Не влизай в одаята, дъще! Заразно е! Остави я пред портата и бягай!
- Добре, мамо!
Влезе в двора на конака девойката. Ама нещо отвътре в душата ѝ, мира не ѝ даваше. Бутна вратата и пристъпи в стаята. От тъмната, като в рог одая, се чу груб глас.
- Кой е там?
- Аз съм - Батаклийката! - отвърнала тя
- Що дириш у дома ми, гяурко!?
- Дойдох, да ти оставя храна.
- Махай се! Не те ли е страх?
- Не ме е страх! Сълзите отдавна измиха страха. Исках да видя как Господ те наказа. Как страдаш, тъй, както страдаха моите. Ти изгори къщата ми, ама сега твоята като умреш, моя ще е. Твоя наследница ще стана. Сам на този свят остана и гяурката, дето мразиш по тоз калдаръм ще пристъпва. На чардака ти родопски песни ще пее! Нека Бог да те съди и на този и на онзи свят!
- Само през трупа ми ще стане! В тоз дом няма да стъпиш! Проклета да си! Нека Аллах те накаже! - изкрещя разярения ага. Лицето му, цялото в рани и дупки, се сгърчи като смачкана хартия.
- Няма нито един бог, който да иска едно зло да се забрави, ако не се покаеш, ако не подириш прошка! - каза девойката и излезе от стаята.
Като ранен звяр се разяри Ахмед ага Барутинлията. Грабна една главня от огнището и тръгна след момичето. Проядените му крака се спънаха в прага и той се строполи на земята. Главнята се изтъркули и огнените езици плъзнаха из стаята. Агата дълго вика, но никой не го чу. Изгоря жив в конака.
Минаха години. Трудни. Войни и спорове за територия мъчеха родопския край. Село Барутин останало под турска власт след Освобождението. Там остана и Гюла, да се грижи за старите си родители. Сега бе неин ред да се отплати за любовта им. Задоми се Батаклийката. Родиха ѝ се деца. По време на Балканската война загина мъжът ѝ. Остана вдовица.
Настъпи време разделно.
В един юнски ден селото беше заобиколено от Баташката рота от "Железния" 27-ми Чепински полк. Българи християни се изправиха срещу българи мюсюлмани. Идеха да търсят отплата. Да убиват и палят. Идеха да постъпят с тях тъй, както турците векове безчинстваха по българските земи. Тридесет и шест години чакаха потомците на невинните жертви на Батак да си отмъстят. Командирът на полка, умен и талантлив военен, даде правото на батачани да щурмуват селото. Техният устрем запали и другите роти.
Като разбутан кошер стана Барутин. Малцина успяха да го напуснат. Страх и паника обзе мюсюлманите. Стекоха се жените и децата пред къщата на Батаклийката, сякаш Бог ги водеше натам. Скри ги тя под покрива си, а сама тя излезе, за да защити дома си, пълен с уплашени невинни. Освирепели от жажда за мъст войниците, не се спираха пред нищо.
- Да платят за убитите ни братя, майки и бащи, поруганите ни жени и дъщери, за кръвта на децата ни! - крещеше някой и всички с ревове на ранени лъвове нападаха, убиваха, палеха.
- Стойте! Аз съм българка. От Батак! Батаклийка съм! Този дом няма да ми отнемете! - застанала с разперени ръце пред дома си, извика уверено и смело.
Мъжете се спряха пред непоколебимостта ѝ и се преклониха тихо пред оцеляването ѝ от Баташкото клане. Никой не доближи дома на красивата жена, изправила се пред тях като богиня. Селото беше опустошено. Много избити имаше, но жените и децата в къщата на Гюла оцеляха.
Минаха години. Барутин се възроди. Потомците на Батаклийката още са на почит, заради самоотвержеността и смелостта на крехката българка. И днес говорят в селото с възхищение за онази красива родопчанка с глас като славей и предават от уста на уста, като легенда, живота ѝ.
© Росица Димова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Много точно, Вале! Нашата земя е кръстовище и за това е била съблазнителна хапка. Благодаря ти!
-
Колко ли още години ще отминат, докато израсте човешкото у човеците, Роси, нашата земя е кръстопътище, който е минал, тук е оставил семката си, може би заради това има една космополитност в българина, но той още е малко дете - ту се радва, ту възневижда, трудно расте душата му.
-
Благодаря, Таня!
-
Поздравления, Роси!
-
Благодаря ти , Мари! Честит имен ден със закъснение! Бъди благословена!🌹🍀❤
-
Изключително силно перо, потопено в кръвта на историята!✏️ Поздравявам те за таланта и за честното отношение към героичните ни родови страници, Роска💖! Имаме огромна нужда точно от такава литература!👏 Аплодирам те горещо!🌹
-
Роска, права си. Всяка една дума, която си написала е истина!
Наскоро се върнах и препрочетох „Политическа зима” на Ботев! Нищо от тогава не се е променило за жалост. -
Иви, тя истината е болезнена. " Народ , който не познава историята си е обречен да я повтори!" И ние я повтаряме, все безропотно слугуваме на чужди интереси и държави! Боли, но си е истина!
-
Роска💓 и аз се възмущавам от дъното на душата си на подобни твърдения. Но щом историците мълчат, мисля че писателите и поетите имат думата. А ти си се справила чудесно...
Щяло да боли- казват някои....
Не може да не боли! Трябва да боли!💗
Искам колкото е възможно повече хора да прочетат тази чудесно пресъздадена история!
С поздрав.☺ -
Благодаря, Иви! Публикувах го преди 6 дни, но го върнах за редакция и сега излезе. Може би не на всеки ще се хареса, но Батак е оставил много следи, доказателства и документи, които сами за себе си говорят. Възмутена бях от дъното на душата си да прочета, че е нямало баташко клане. То сигурно и Левски го е нямало и еничерството е било доброволно....Народ който не пази историята си, тежко му!
На мен също ми беше приятно, Миночка! Прегръщам те! -
И Левски да се роди, пак ще си го предадем, помниш ли, колко малко заптиета го пазеха преди да го обесят, защо никой не го спаси, такъв народ сме, наплашен и обезверен! Много ми беше приятно с теб, жива и здрава да си!
-
Роска!💗 От няколко дни надничам и все не мога да я открия тази втора част на разказа...
Много силен разказ си ни поднесла и аз те аплодирам за смелостта да разкажеш по този безпощаден начин една от най-тежките страници в историята ни!
Много трудно се пише за страданието и болката, но твоето талантливо перо е успяло да улови и най-малките детайли.
Браво талантливке! Браво!👏 -
Дано се роди негов наследник, но на тоз народ му трябва ново мислене и нови управници! Де да можеше да се роди един съвременен Левски!
-
Да ти кажа Роси, от 1 месец ми звучат негови стихове, та си мисля, че ще се роди скоро негов наследник, пък и в държавата нищо не се е променило, само дето крадците станаха по-много.
-
" ...И дойдоха времена нелепи,
в които крадци да управляват слепи!" -
"И този юнак, и онзи, и всеки юнак...
В таз робска земя ще да загине-
никому няма да се размине..."
беше казал Ралин -
Светът е тръгнал по надолнището, Миночка! Просто ние българите падаме с по-голяма скорост. Имах възможността да видя и испански политици. Там също има много интриги и задкулисни истории, но не са толкова нагли и безкрупулни, като тук.
-
Така е Роси, не виждаш ли и сега какво се случва, ние май никога няма да се култивираме, никога няма да видим истински патриоти, които да се борят за " Чиста и свята република". Семето ни е такова уродливо.
-
Благодаря, Миночка! За да подчиниш един народ, първо трябва да го изправиш един срещу друг! Така винаги се е управлявало.
-
Роси, благодаря, че опресни съзнанието ни. Това не бива да се забравя и не бива, да си затваряме очите. Никога вече, да не се допусне Време разделно! Страхотно описан епизод от кървавата ни история! Поздравявам те!
-
Благодаря, Иржи! Когато четох показания на очевидци останах впечатлена. Разбрах,че много неща има още за разказване!
-
Сякаш си била свидетел...Толкова истинско разказано, а колкото и да го знаехме от историята това баташко клане, другояче звучи като разказ от даровит автор на словото!...Адмирации, Роси!
-
Благодаря, Ася, Младен, Деа, Зиги,Петър,Скитница, Ирка! Опитах се да разкажа една легенда и да се придържам към историческите факти. Един народ трябва са пази историята си! Бъдете благословени!
-
Да, разказваш със сърце. Много хубав разказ!
-
Много силен разказ, Роси! Благодаря ти, за удоволствието да го прочета!
-
Роси, , ти си казала всичко в творбата си,.. прекрасна е
-
Поздравления, Роси! Талантливо разказана история, която и мен ме развълнува!
-
Разплака ме, Роси!
Браво!!! -
Браво!
Страхотен финал. Вълнуващ и разтърсващ. Какво ли не е преживял многострадалният ни народ, но това което вършат в момента Кириак Стефчовците на съвремието - да си затварят очите пред фактите на историята и да наричат "османско владичество" и "османско присъствие" ужасяващото турско робство, е меганационално предателство. Хвала ти на перото, Роси, че с негова помощ - убедително и красноречиво възкресяваш имена и събития, които сме длъжни да помним, за да сме нация.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
