Вратата се отвори шумно. На прага й застана 14-15 годишно момиче. Лицето му, макар и уморено, беше красиво и с правилни, нежни черти. В ръце носеше малък черен сак и дънкова раница.
С бавна походка девойката се запъти към бюрото, зад което седеше един дребен мъж, и се облегна на дървения стол.
- Е, татко, върнах се - гласът й беше тих, изпълнен с ярост и гняв.
Мъжът вдигна поглед от документите, които изучаваше:
- Анастасия? Какво... какво правиш тук?! - мъжът изглеждаше изненадан, объркан и недоволен. - Нали беше в... Америка?!
- Бях... но вече съм тук. Не се ли радваш - в думите й се усещаше иронична нотка.
Анастасия беше сигурна, че баща й няма да я посрещне с отворени обятия, и все пак дълбоко в душата си желаеше той да я обича и да се зарадва на нейното завръщане.
- Къде смяташ да останеш? Нали не искаш да ти търся работа и да се грижа за теб?
Момичето го погледна с омраза. Не беше изненадана от поведението му.
- Спокойно, не мисля да остана при теб - тя почти изкрещя това. - Бъди ...