Бебетата и аз

/не знам какво е – може би споделяне на трудно придобит опит/

Малкият син и снахата заминаха за Канада. На гости при брат му. И, естествено, оставиха бебетата при нас. На 15 месеца, близнаци, момче и момиче.

На помощ се притече жената на брат ми. Таман пенсионирана детска учителка. Дето се вика – професионалистка. Щото аз с младежи се занимавах 40 години, ама там е друго. Големи. От първия ден си изясняваме кой кум, кой сват, кой на булката брат… И натам е лесно. Прилагах системите на Макаренко, Шамаренко и Дървоненко. Не беше лесно, ама поне беше ясно.

Пък с бебетата…

Какво ти бъбрят, защо реват, ти им говориш…

Синът ме предупреди – нещо харесат ли си, може да повтаряш каквото щеш, докопват го…

Само дето при мен не стана. Пробваха, де… Ама като скърцна – а гласът ми е силен, сражаващ /даже мацките падат по гръб като чуят/ - като кажа „Ннне!“… И от третия път вече ме поглеждат, по погледа гадаят може ли, а отворя ли уста – дърпат се назад.

И, разбира се, всичко друго разрешавам. Така бързо установихме кой какво. Та при появата ми, веднага се мятат на врата ми, а сетне все някак си спазват правилата…

Ще речете – лесно ти е било…

Честно си признавам – трудно. Двама сина отгледах, ама бях на други години и в друга кондиция. Плюс това жена ми беше в отпуска и ги гледаше до детските ясли.

Да не се оплаквам. После…

Човек предполага, Господ разполага. В случая – бебетата…

Разбрахме се аз да карам нощни дежурство над бебетата. Барем съм свикнал. От 1991 до 1998 година работих И нощна охрана. Вечер отивам, сутрин се прибирам – направо на работа, следобяд съм на строежа… Запълнено време, няма възможност за скука. И за сън…

Но оцелях…

Отворих след първата нощ очи към 10 часа. А бях ги склопил за малко само – в 8 часа. Два часа – не сън, а кошмар. Но уж почивка.

В което време с бебетата се занимаваха жената и снахата. Аз моето го отхвърлих нощя. Нищо ново – къси дремки, подскачания, сън на клипчета. Таман задремеш – няма и време да заспиш, някое врекне.

Наистина, признавам. Дърт съм за гледане на бебета. Мойте, казах ви, ги отгледах между 24 и 28 години. Таман в разцвета на силите. Сега… Ами, както вика комшията – половин човек съм вече. Макар според мен да съм 0,501. Все още…

Та даже философствам на тая тема. Гледам – разни близки живеят с тая или оная, даже котки заедно отглеждат, ама не се женят. А на 30 и кусур как се гледат деца? Физически и психически усилия трябват. Не е да вкараш мерцедеса в гаража и после гордо да се разкарваш с него. Други грижи се искат, други…

Е, споменах веднъж и за по-трудното. Умението да поемеш отговорност. Пред жената, пред децата. И пред себе си… Да кажеш – те, с тая жена ще живея поне оставащия живот. И ще се постарая наистина да живеем, а не да битуваме. Което е много, много трудно…

Кухите надути приказки за свободата, вицовете за жените… Вървят – в компания. Истината е, че жени много, ама на теб ти трябва една. И децата – като част от вас.

Другото е самотно дърво. Без корен. Което става само за огрев…

И гордата уж самота. Която всъщност е страхливост. Страх да положиш подпис под взето от теб решение. Юридически и съжителството /ега ти термина!/ е налагащо много изисквания, ама страхливецът се бои да поеме открито отговорностт, пред хората…

Абе, поучавам, ама довечера пак ме чакат… Една нощ остава. Утре се прибират родителите им. И ще мога да попитам, сочейки телевизора: „Това какво е?“… Зор ще е нощеска… Но нашето поколение от зор не се стряска: изпитвания, изпити, учение, казарма, бригади, труд, отговорност навред,  нашите бебета и деца… Устискахме! Та сега няма да издържим ли…

По-специално аз в тия бурни септемврийски нощи…

Накрая – малко разведряване. Нощни истории с бебета, полузадрямал дядка и тъмна стая…

Посреднощ. Момчето ревва. Ставам, посягам инстинктивно, намирам биберон /пет са заредени/, слагам го в устата му. На 15 месеца, ама джвака биберон. Малката рядко го взема, той премята биберона като фас.

И затова го знам къде е тоя пусти биберон. Всичко наулуки, както викаме в нашия край.

Обаче, той не лапа биберона. Не става, бе… Хм… Премервам се, пъхам го – нещо запъва. Вглеждам се отблизо. Странна някаква уста…

Ами няма как да го захапе. То било ухото му…

Интересно – как не се събуди при упоритите ми опити да сложа биберона в устата му през ухото…

Друга вечер. В един часа идва жена ми и ги храни – заспали, с някакво мляко. Взема едното, държи го, то мляска, после пак си спи…

Тая вечер решавам да помагам и вземам другото. Подавам му шишето. Мляска ли, мляска… Ама шишето не олеква. Вглеждам се – напомням, пълен мрак е, през стъклото на вратата леко осветява лампата от коридора. А аз… Аз просто не съм свалил капака от шишето. И той, горкият, смуче ли, смуче… На сухо…

С две думи – не се сещат за родителите си. Поне досега не са ги споменавали, нито питали за тях.

Е, весело е. Сега…

Да оцелея и последната нощ…

https://genekinfoblog.wordpress.com/