20 декември 1943 год., София

          - Майко, майко, пак минават онези коли с две колелета и нещо дълго на тях.

          - О, пак ли! Къде ли ще ударят този път?

          Жената свали легена с прането от мивката, сложи в една чанта предварително приготвения пакет с документи, шише с вода и малко хляб - все пак тръгваше с четиригодишно дете. Облякоха се добре, обади се на свекърва си, макар да знаеше, че тя няма да напусне дома си, и излязоха. Петнадесет къщи надолу по улицата след тяхната имаше мазе, пригодено за скривалище. Когато наближиха, прозвучаха предупредителните сирени за въздушно нападение. В мазето вече имаше хора, явно и други бяха видели противосамолетните оръдия. Трима мъже ръкомахаха и говореха тихо в единия край. Няколко жени седяха на дървените пейки край стените. Две деца стояха до една от тях. Когато Нинка и майка ѝ влязоха, те се оживиха, защото се познаваха. Заприиждаха и други хора, и други деца. Мазето беше мрачно и неуютно. Пръстеният под, пръстените стени, грубо скованите пейки край тях, мижавата крушка в центъра на тавана действаха потискащо. За възрастните, но за децата те бяха нещо различно от всекидневието им. Пък и за пръв път  се събираха всички на едно място в една необичайна среда. Почнаха да тичат, да се гонят. Шумът им като че ли разведри обстановката, но не можа да прогони напрегнатостта от лицата на големите. Скоро обаче децата млъкнаха и се приближиха до родителите си, защото дочуха ръмжащия звук на самолетите и далечния тътен от падащите бомби. Децата не знаеха какво се случва, но и техните лица започнаха да изразяват тревога. Звуците се приближаваха, после няколко пъти земята под краката им се разтресе. В скривалището настъпи тишина и напрегнато очакване. Нищо не се случи. Звуците започнаха да се отдалечават. Възрастните си отдъхнаха, а децата пак леко се разшумяха.  Когато сирените оповестиха края на тревогата и всички излязоха навън, видяха необичайни неща. Дърветата бяха окичени като коледни елхи - по тях се ветрееха чорапи, рокли, панталони, ризи, блузи, бельо... По улицата течеше бистра вода. Майката на Нинка погледна съседката си с молба и хукна към дома си. И Нинка погледна натам, но видя купчина пръст, препречени дъски, парчета тухли. В това време Стефчо я дръпна за ръката:

          - Хайде у дома! Ще ти покажа нещо.

          Хукнаха. Стефчо намери тетадка и откъсна няколко листа. Сгъна единия на триъгълник, после откъсна излишната част, направи правоъгълник, после квадрат, сви единия ъгъл надолу, другите три - също, но на противоположната страна, разтегли получения триъгълник, разшири и оформи дънцето и се получи лодка. Пусна я във водата на улицата и тя заплува по течението. Децата след нея. В това време чуха гласа на леля Нада:

          - По-далече от къщата на Петьови да не отивате! Ще ви наблюдавам.

          Стигнаха до къщата на Петьо и се върнаха. Стефчо направи втора лодка и пак стигнаха до Петьовата къща. И Нинка опита - сгъна един път, втори път, трети път, разтегли, оформи, но нейната първа лодка се разгъна във водата и полетя надолу като лист хартия. Опита пак и този път успя. Хареса им играта - лист, лодка, хукване, връщане... и отново...

          Деца! Търсеха си играта и не знаеха, че току-що се бяха разминали с най-страшното. Ако една от бомбите беше паднала върху къщата със скривалището, цяла една махала щеше да се обезлюди.

          След време Нинка щеше да научи, че в този ден е загинала баба ѝ под развалините на  срутената им къща, че баща ѝ е изваден жив с няколко счупиние ребра и дребни наранявания. А от същия ден животът ѝ щеше коренно да се промени - щяха да отидат в друг жилищен район и в друг дом, щеше да се раздели със старите си приятели, но щеше да намери нови. Със Стефчо щяха да се срещнат като почти непознати само още няколко пъти, но белите лодки, плуващи по старата им улица и двамата нямаше да забравят.