-     Умря ми бабичката, синът забегна към града, внуците, разправят, учили у чужбината, кокошките се затриха, ей там, една котка прихожда от съседите, само ти ми остана, бе, Белушко, не ме оставяй сам, мола ти са! Стани малко, виж, сено съм ти донел, от лятото го пазя! Мола та! – горещи сълзи рукнаха от очите на стареца. Беше се привел над болното конче и горчиво ридаеше. Остана неподвижен известно време и само ръката му  милваше едва дишащия кон. После се сети нещо, стана и отиде в килера да рови. Извади от там най-новата черга, шарената, дето неговата Марга беше тъкала с голяма любов и отиде да завие кончето. – На, виж, за тебе е, на мен за какво ми е вече, за какво да седи в раклата. 

     Дядо Стоян грижливо зави Белушко като малко дете. Докосваше често с опакото на старческата си ръка челото на коня, сякаш мереше температурата му. Не можеше да си представи живота без него. Бяха свикнали заедно, деляха и радост, и скърби. Нека да му се смеят съселяните, вкарваше кончето понякога  при него в стаята, да му е топло и да му е дружинка. 

-      Дръж се още малко, иде пролет, пак с теб ще излизаме по поляните! Дума ти давам!... Помниш ли какво беше едно време, а?! – лицето на дядо Стоян се оживи. Устата му се изкриви в тъжна усмивка при тези спомени. Погледът му се устреми някъде там, в младостта и очите му отново плувнаха в сълзи. ”Моята Марга!” - въздъхна старецът и зарида неутешимо.   Виждаше се млад и силен, запретнал ръкави да оре малката нива на края на селото. Калпакът му се беше килнал силно на една страна, току да падне, а бялата му риза беше подгизнала от пот. Беше уморен до смърт, но пък беше щастлив. Неговата Марга, най-хубавата, водеше отпред Белушко за повода и често се обръщаше да му се усмихне. От тая усмивка Стоян добиваше свръхчовешки сили, пълнеше му се с радост младото сърце. Въпреки умората можеше да продължи до среднощ да оре, ако не беше малкият Весо, вече прегракнал от викане и задрямал върху чергите в каруцата. По цял ден детето подтичваше с усилие, заради големите буци в изораната нива и си припяваше измислени песнички. Когато обаче баща му спираше да оре, за да изправи гърба си за малко, малкият Весо прекъсваше всяко занимание, за да дотърчи до синора и да откъсне малко трева за кончето, което той много обичаше. Обичаха го всички. За селските хора домашните животни бяха като член на семейството. Понякога даже стопаните повече се грижеха за животните, отколкото за самите себе си. Белушко се радваше на обичта на всички. Само когато дойдеше време за оран и да се прибира сеното от къра,  имаше малко повече работа, но през другото време живееше като цар в обора. Беше на особена почит. Най  му се радваше малкият Весо. Често пъти майка му му се караше, че прекъсва яденето си, за да изтърчи до обора и да надникне какво прави кончето. Белушко също обичаше детето. Винаги цвилеше радостно, когато чуеше малките стъпки на детето да топуркат към него. Все му носеше по нещо. Било заграбка сено, било наполовина оставен бонбон. К0гато баща му понякога ходеше до града да пазарува, винаги заделяше някоя пара и за бонбони на Весо. Малкият обаче винаги ги чупеше наполовина, тутакси схрускваше едната, а другата оставяше за Белушко.  Родителите му знаеха за това, тайно се подсмихваха и се гордееха с доброто си дете. Бяха бедни, но много задружни и щастливи. ”А, сега?!” - проплака отново сърцето на бедния старец. Сега какво са?! Разпръснати по света  души. Снахата беше градска, не пожела да живее на село. Животните тя не понасяла. Мръсно правели навсякъде, мърмореше по цял ден. Тя не можела така. Душата на Весо извади, докато не се преместят в града. Продадоха всичко де що имаха, за да съберат пари, само и само мир да има и да не гледат как се тормози техен Весо. И нивите продадоха, и кравичката, за която толкова дълго кътаха пари, лишаваха се от толкова неща, само и само да си я купят и да имат мляко. Когато снахата обаче отвори приказка да продадат и Белушко, всички вкупом скочиха ядосано. Дълго време имаше сърдити и обидени. Разгеле купиха малък апартамент, преместиха се младите. Отначало идваше само Весо в неделите, постепенно и той спря. Трябваше ли да научат от чуждите хора, че имат внук? Не понесе новината баба Марга, все по-често започна да прилягва на леглото. Уморила се била, така казваше на дядо Стоян, за да не го тревожи. Малко по малко угасваше живецът у нея. Усмихваше се зорлем на стареца да го успокои. ”Добре съм, добре съм!”, повтаряше често, но дядо Стоян не се залъгваше. Той виждаше, че неговата обична Марга гаснеше полека. Подир година се спомина. Само Весо дойде, но бързаше да се върне, жена му го чакала, не ù се стояло сама. Старецът нищо не каза. Думите бяха излишни. Синът им беше прекъснал всяка връзка със селото и с тях. Старецът само махна с ръка и отиде при Белушко да поплаче... За такива неща се сещаше старецът сега. Всичко като вятър отминава, мислеше си той и пак седна до кончето.

    Минаха няколко дни. Белушко като че ли се посъвзе, живна и дядо Стоян. От постоянните грижи, недоспиване и  суетене около болното конче се беше уморил, поотслабна и сякаш още повече грохна. Щом видя Белушко да преживя бавно от сеното, въздъхна облекчено и рече:

-        Яж, яж, синко, аз само малко ще полегна и пак ще наобиколя!

    Конят сякаш го разбра, изцвили жално и изпрати отдалечаващия се  старец с големите си, жални очи. Дядо Стоян затвори полека вратата зад гърба си, свали бавно протърканата дреха от гърба си, погледна към прозореца и развълнувано рече:

-      Марге, ма, какво правиш тука?!

    Спомина се тихо дядо Стоян. Три дни нямаше кой да го види. Само кончето жално цвилеше и блъскаше с предните си крака по дървената врата на обора. Докато Весо се чудеше какво да прави със своя някогашен другар, към когото отдавна бе вече изстинал, Белушко най-сетне успя да си отвори и с галоп се отправи на края на селото, на оная нива, на която бяха минали най-хубавите му години.