- Умря ми бабичката, синът забегна към града, внуците, разправят, учили у чужбината, кокошките се затриха, ей там, една котка прихожда от съседите, само ти ми остана, бе, Белушко, не ме оставяй сам, мола ти са! Стани малко, виж, сено съм ти донел, от лятото го пазя! Мола та! – горещи сълзи рукнаха от очите на стареца. Беше се привел над болното конче и горчиво ридаеше. Остана неподвижен известно време и само ръката му милваше едва дишащия кон. После се сети нещо, стана и отиде в килера да рови. Извади от там най-новата черга, шарената, дето неговата Марга беше тъкала с голяма любов и отиде да завие кончето. – На, виж, за тебе е, на мен за какво ми е вече, за какво да седи в раклата.
Дядо Стоян грижливо зави Белушко като малко дете. Докосваше често с опакото на старческата си ръка челото на коня, сякаш мереше температурата му. Не можеше да си представи живота без него. Бяха свикнали заедно, деляха и радост, и скърби. Нека да му се смеят съселяните, вкарваше кончето понякога при него в с ...