Беше следобед. Наближаваше 15 часа. В малката психиатрична болница, която може би неслучайно беше построена до гробницата, се събираха още веднъж поетите наркозависими. Причината срещата да в бъде точно в болницата за луди не бе поради това, че поетите бяха не добре ментално, просто в малкото градче и в околностите единствено тук се намери свободна зала за група поети наркомани.  

Групата беше от около десет човека. За техен отговорник бяха назначили една психоложка, наскоро дипломирана двайсет и четиригодишна и с доста идеализирана представа за света. Оставаше като наивно детенце при поетите, които може би някак необичайно, но бяха само мъже. Те бяха на различни възрасти. Имаше на 20, 30 и 40 години. Но един от тях се отличаваше от останалите. Докато повечето бяха с доста небрежно облекло, несресана коса и в доста окаян вид, то той или Христо идваше на всяка среща поне с чисти дрехи. Докато останалите преди започването на срещата бяха с малко тефтерче и молив в ръка, Христо гледаше концентрирано един ъгъл на стаята. Той бе станал новият Странджа. Присъствието на психоложката се беше превърнало в пълна формалност. Тя единствено седеше и гледаше групата мъже как слушат вълшебните думи на Христо. Той водеше всяка среща. Всеки път изкарваше нещо от торбата си със спомени и го предаваше с някакъв вроден талант за дар слово. Но когато станеше дума за поезия се отдръпваше и не споменаваше нищо за своето творчество. Сякаш не бе поет. 

Часът е 15.10.  Мъжете бяха седнали на белите столове, подредени в кръг, в залата с белите стени, без прозорци и с крушки, излъчващи бяла светлина.  Моливите оставиха последните щрихи. Тетрадките се прибраха. Психоложката се усмихна: 

- Имам малко работа долу. Оставям ви тук. След малко ще дойда.  

Усмивката й продължи, докато излизаше от стаята. Беше дошъл реда на Христо. Погледна всички: 

- Днес е 19 февруари. Левски е вече мъртъв.  

На една от стените беше портрета на Левски. Вероятно е да стои там от години. Но до сега никой не му бе обръщал внимание.  Той стоеше там и със своите сини очи наблюдаваше мъжете. 

- Днес е важен ден за това ви нося малък подарък - рече Христо. 

Бръкна в джоба на панталона си, извади една запалка, а след това тютюневи листи. После си събу обувката и от нея извади един бял пакет, който подхвърли върху стола на психоложката. Постави запалката и листите до него.   

- Хашиш - подхвърли един от поетите. 

Една запалка + някакво растение = поезия. Уравнението бе толкова ясно, ала малцина го разбираха. 

Пет минутно сгъване. Един щрак, малко огън и с часове муза, спокойствие без никакви грижи и болки. Приятни образи, мъже и жени. Земният начин да си купиш място в рая. 

Стая пълна с дим. Психоложката все още я нямаше. Някои от мъжете се бяха изцяло отпуснали, а други всеки момент щяха да отпътуват. Забрава и щастие искаха само те.  

Портретът на Левски сега им изглеждаше някак по-различен, по-величествен. Сякаш бе една жива фигура. Сякаш всеки момент щеше да изскочи и да се появи пред тях, и разпита защо са го направили. Но кое? 

-  Левски - развика се Христо изведнъж. Още не потънал в магията, той стана на крака. Клатушкаше се. Останалите потъркаха очи и видяха как Христо върви към Левски. Истинският Левски, в пълна военна униформа, готов веднага в бой да влезе. С оръжие, макар и руско производство. Христо му подаде ръка. Но Левски беше като една цветна статуя. Не помръдваше. Мълчеше. Сините му очи блестяха в задимената стая. Може би въобще не бе там. Христо му говореше, буташе го, ала той само се взираше. 

- Русия уби мене - неочаквано каза Левски. 

- Указ 1114 - продължи той. 

Вратата се отвори. Чу се леко търкане по пода. Психоложката се изкашля. 

- Какво сте направили тука? 

В дима не забеляза празния до половината пакет хашиш.  

- Предатели - изкрещя Христо - Виновни си те. Предатели на народа. Долу Ньой! 

Приближи се до жената. Тя трепереше, той също. Христо излезе от стаята. Беше на третия етаж Трябваше да стигне до първия. Да излезе от сградата и да накаже виновниците. Сега е на стълбището. Счупен пръст и наранен крак, но е на втория етаж. Вече на първия. Насочи си към изходната вратата. Към освобождението.  

Часът е 16:30. Христо е в полицията. Разпит. От къде е този хашиш? Колко струва?  

Следващият ден е. Болницата имаше един нов пациент.