Беше й трудно на майка ми, в една къща с трима мъже. Същинско изпитание за горката мама.
Та, значи, аз, брат ми (или батко) и баща ми. Шантаво си беше. Двамата млади мъже срещу стареца. Не, че беше стар, ама...
Ама аз не си спомням много добре семейните моменти. В смисъл, че той ходеше все на работа. От момента на моето раждане до сега, когато вече съм женен и имам собствен син, той от поста на обикновен банков чиновник се издигна до поста на национален отговорник. Или нещо от тоз` сорт... Не зная как се казва, пък и не ме интересува, честно казано.
Ех, спомням си деня, в който мама и брат ми махнаха помощните колелца на детското ми колело. Беше велико да карам само с две гуми, като голям. Когато казах на баща ми, той само ми каза"добре".
На първия ми учебен ден, в първи клас, мама ме беше накиприла като малък принц и заедно с нея и батко отидохме в двора на училището. Беше същинска лудница! Вечерта, когато се върна от работа, баща ми ми даде петдесет стотинки, за да си купя сладолед - вече бях порастнал!
Преди изпита след седми клас, направо бях откачил. Приятелите ми, естествено, не подозираха. Бях пълен непукист, но брат ми ме усети. Той каза на мама и тя ме натъпка с хапчета, че да се поуспокоя.
Приеха ме в най-доброто училище в страната, все пак живеех в столицата и го завърших с петица. Е, нали съм момче - чудо голямо! Брат ми ме вардеше или по-скоро ми помагаше в правенето на купони, докато мама беше нощна смяна, а баща ми - в командировки.
Когато заминавах за Испания, мама за малко да припадне на летището. Добре, че брат ми беше с нас - да я пази. Тъкмо самолетът излиташе и получих съобщение по мобилния от интернет. Баща ми ми пожелаваше добър студентски живот в чужбина.
Ех, добрите стари времена! Когато се обадих вкъщи и батко отговори на телефона, когато казах на мама, че ще стане свекърва... По това време баща ми вече беше във Варна, в централата на банката.
Сега вече съм голям, истински мъж. Преди месец синът ми, Андрес, стана първи клас. Толкова се вълнуваше фарфалачето малко! Ама блестеше измежду другите деца, открояваше се. Е, нали ми е син!
Сега, като се замисля, той е вече на седем годинки, а аз съм с него от неговото раждане, буквално. Присъствах на раждането му. После го извеждах по разни детски площадки и пр., и пр.
Искам да го науча да кара кола. След година-две, само да започне да стига до педалите. Той, обаче, проявява интерес към моторите. Всъщност, каквото той реши - това ще получи за осемнайстия си рожден ден.
Аз... Не зная как да го обясня, но всеки път, когато той ми каже „татко" и отвътре ми става едно такова, приятно затоплено.
Аз... Имам чувството, че съм израснал само с мама и батко. Все те бяха край мен. Само мама, бати и аз. Без баща.
© Марина Братанова Todos los derechos reservados
Толкова ме впечатли!
Браво!