(Без)Делниците на един писател- част 51
Произведение от няколко части към първа част
В кошмар, обвит от черен студ
бушува вихър- див, омразен,
умира бавно клетник луд,
за тежък грях е той наказан.
Безумен броди в свят жесток
без свойта сила дивна, блага,
белязан с грозен, лош порок
от себе си неспирно бяга.
Душа сияйна, тя е там-
любов, ранена с гняв отровен
тя беше негов бляскав храм,
но днес е само бледен спомен.
И той върви по път трънлив,
ключа към храма вечно дири,
че в края чака дар красив-
изстрадан, скъп, покой всемирен.
Да може само някой ден
в нозете нейни пак да падне
блажен да шепне в сладък плен:
"Не ще да бъда вече жаден!"
Но още рано е и той
въздъхва тежко и потегля
огряват пътя му безброй
звезди и мъдрата повеля:
"Добро без корист ще твориш,
неправди древни ще поправяш,
едва тогава ще заспиш
съня на чист и светъл праведник.”
Анаил прочете и препрочете творението си и въздъхна. Вдигна очи и се огледа. Руините, които останаха след сблъсъка на армията му със сенките на вражеския свят димяха с обречена безнадежност. Бе наредил на основните си части да се оттеглят, отвеждайки необходимия брой пленници, които да се влеят в адските му редици. Остави единствено военни постове, които да опазват реда и да се грижат за подчинението на новите поданици.
Реалност подир реалност, непознатите и непокорени дотогава владения ставаха част от разрастващата се негова империя. Сключваха се договори, гарантиращи сигурността в замяна на васалната зависимост на лидерите им от Тъмата. Анаил непрекъснато усъвършенстваше изкусните си дипломатически умения в поставянето и реализацията на желаните от него условия и крайният резултат бе, че те се чувстваха победители, а не покорени.
Изкуството на Мрака представляваше точно това - да убеди обектите на манипулация, че пактът с Тъмата е животоспасяващ и че е в тяхна полза. И нейният властелин го владееше до съвършенство.
Може би защото се бе отдал цялостно на дълга си да ръководи с тежка ръка делата на Преизподнята и действаше с хладнокръвие и предвидливост, всяко негово начинание бе обречено на успех и той продължаваше да триумфира.
Едно единствено, но най-лично и съкровено желание оставаше неизпълнено. Изкуплението на колосалната му вина пред неговата единствена.
Бездната в него най-после спря да расте. Откакто получи негласната благословия на Самаил, пустотата започна да отстъпва. Той я запълваше с неуморни дейности, не си даваше и миг почивка, опасявайки се че мислите му отново ще се отправят в една определена посока ако умът му бъде оставен да бездейства.
Но ето че въпреки усилията, те все пак съумяха да надделеят и му се наложи да ги впрегне в нещо полезно. Докато пишеше, той си я представяше. В съзнанието му тя бе бяла, искряща и ефирна. Рееща се като върховния идеал из висините и благославяща с усмивката си. Той стоеше долу и с вперен в нея поглед преживявяше отново най-щастливите си мигове в Безкрая.
Но това бяха само фантазии. Аделина си оставаше все тъй недостижима за него. Божествената прелест стоеше зад масивна, заключена с непробиваема ключалка, врата. И той засега не притежаваше секретния ключ за нея.
Давайки последни заповеди на командированите си бойци, изведнъж усети пробождаща болка в гърдите си. Тя се усилваше с всяка секунда и завладяваше тялото му. Като властелин на страданията, за него не беше проблем да ги подчини на волята и да премахне неразположението от себе си. Само че интуицията му подсказваше, че тази болка е дошла при него отдалеч и по същество е отчаян вик за помощ.
Анаил затвори очи и се вслуша в дискомфорта си. Гласът, първоначално шепот, нарастваше по интензитет, докато накрая в ума му не се разкрещя с отчаян ужас възлюбената му богиня.
Аделина беше в опасност. И той, независимо от всичко, трябваше да ѝ се притече на помощ. Тъмният господар махна с ръка и пред него се отвори портал. Помириса въздуха като опитен ловец на хищници и се намръщи. Пред погледа му светнаха в блестящо черно следите на множество злокобни създания от други измерения и всички те се спускаха стремглаво към Небесното царство.
Властелинът на сенките не губи време в размисли. Прекрачи през портала и в следващия миг вече стоеше насред кърваво бойно поле. Ангели се биеха с неописуемо отвратителни твари, които протягаха гнусните си пипала към дома на Светлината. Бариерата на рая бе непокътната и точно пред нея, Самаил раздаваше светло правосъдие, изстрелвайки кълбовидни мълнии с ръце, както и отблъсквайки периодично нападенията с пламтящия си архангелски меч.
Космическите простори над и около тях горяха с гибелно зарево. Ярко червените им багри туптяха унищожително и наред с прииждащата жива тъмнина, поглъщаха реалността по пътя си.
Бялата богиня, изтощена от сътворяването на водно-въздушни капани за вселенските ужаси, както и на звездни примки, бе прикрила със себе си портата към владенията си, поглъщайки с тялото си безмилостните и неумолими сенки. Вътре в нея, хилядите божествени искри се бореха с пришълците, което и причиняваше жестоки страдания, но тя се държеше и не се предаваше. Пищеше с пълно гърло, отприщвайки мощта на гнева си- онази, благодарение на която толкова пъти бе успявала да надделее и да спаси Битието.
Но Анаил виждаше, че няма да издържи още дълго. Затова без да казва и дума, застана пред нея, разпервайки смолистите си криле и затуляйки я със себе си. В този момент, богинята се сдоби с най-надеждната възможна защита от Тъмата, защото нейния повелител отлично знаеше как да подчини безименното зло, упорстващо да я нарани.
Аделина, чувствайки опасността, обърна и опря гърба си в неговия. За нейно най-голямо учудване, този допир не я накара да потрепери или уплаши. Сякаш бе най-естествената постъпка, която тя би могла да извърши. Имаше покой и усещане за безопасност. И нищо друго нямаше значение.
Анаил, окрилен от близостта си с нея, се напрегна докрай и използва божествено-демоничния си магнетизъм, за да ги привлече към себе си. Те се вливаха в него като потоци от дълбинен мрак, като не пропускаха да му нанасят и поражения. Всяка сянка, която влизаше в него, го режеше като острието на действителността и изпъстряше красивото му лице и съвършено тяло с дълбоки рани. Но той не се впечатляваше изобщо, а се стараеше да поеме колкото се може повече Тъма, за да не достигне тя до неговата съкровена светлина.
Само че тя бе коварна и все пак намери начин да премине през бариерата във вид на сивкав дим. Докато Анаил и Самаил се справяха с последните чудовища на фронталната линия, над главите им профучаха две нощни хали, стискащи в ноктите си пищящите Игниил и Зафираил. Аделина се опита да запрати по тях неръкотворно въже от слънчев вятър, но не се получи. Както, между впрочем и опитът ѝ да полети. Твърде немощна беше. Тя се обърна безсилна и ужасена към Самаил. Той ѝ отговори лаконично:
– Върви! Аз ще удържа положението тук.
И в този момент, оказали се един срещу друг, Аделина и Анаил се поколебаха за пръв път от много време насам. Защото единственият начин да последват летящите свръхестествени създания бе също чрез полет, а само единият от двамата бе в състояние да лети, а и се налагаше да носи другия.
Аделина преглътна тревожната буца в гърлото си и му кимна в знак на съгласие. Анаил внимателно, боейки се докосването му да не я нарани, я прегърна и огромните му криле ги понесоха по следите на похитителите.
Беше особено преживяване. Анаил бе станал осезаемо по-могъщ. Силата му струеше от него на неизчерпаеми потоци дори без да я демонстрира. Но заради практически залепената за него Аделина, той я потискаше посредством волята си, предпазвайки по такъв начин безценната си спътничка от нежелани и неволни инциденти, носещи риск за здравето и вечността ѝ.
Не пътуваха дълго. Гневният устрем на Анаил ги придвижваше с невъобразима скорост. Принцовете бяха отнесени в далечно царство на няма болка и безвремие. Създанията тук представляваха безформени маси от дим, катран и искри, които ги подпалваха непрекъснато. Планетата бе покрита от едно общо бездънно и безкрайно зловонно блато, бълбукащо от маразмите на разложението. Халите, които бяха отвлекли децата се гмуркаха и излитаха навън, потапяйки малките съкровища в смърдящите си владения, сякаш си играеха с тях преди да преминат към същественото, а именно да ги погълнат живи и да поемат в себе си божествената им сила.
Анаил, без да отделя своята любима от себе си впери небесните си сапфири в съществата и без капчица милост ги изепепели до едно с поглед. Същата съдба застигна и събратята им в блатото, което той изпари за части от секундата. Усилието обаче попречи на възстановяването на целостта на собственото му тяло, затова от раните му бликна силно кръв.
Превърнал мочурището в огромна падина от земна твърд, той леко приземи Аделина, давайки ѝ възможност да се добере до синовете им и да ги прегърне. След което с последни сили и треперещи ръце отвори портал към Небесното царство и ги пренесе там. Те го дариха с по една прегръдка и усмихната целувка преди да избягат при Самаил, който побърза да ги прибере в Небесния дворец.
Кървав, мръсен и окъсан, накуцвайки към границата между Тъмното и Светлото царства, той понечи да си тръгне безмълвно и почти бе прекрачил оттатък, когато гласът на Аделина го стресна:
– Ани! Чакай!
Той се спря, но без да се обръща или продума.
– Ти ни спаси.
– Не беше възможно да не го сторя.
– Искам… Всъщност, може ли да се приближиш за малко?
Анаил се подчини, но остана на почтително разстояние от нея. Падна на колене и сведе смирено поглед. Аделина се поколеба за миг, но намери в себе си сили да преодолее вълнението и протегна ръката си, която докосна едва-едва върховете на косата му.
– Благодаря ти! Аз… В името на Вечната светлина, защо е толкова трудно!
Аделина изхлипа мъчително, въздъхна няколко пъти дълбоко, сякаш събираше увереност да извърши огромен подвиг. С тресящи се неконтролируемо ръце хвана главата му и я обърна към себе си така, че погледите им да се срещнат. И развълнувано продължи:
– Аз съм счупена на хиляди парчета, Ани. И те са с остри като на диамант ръбове. Всеки път, когато се опитам да ги събера, те се врязват в мен и ме раздират с отровата си. Отново и отново! Не мога да ги събера сама, Ани. Моля те… моля те… Ще се опиташ ли да ме събереш? Така, както ме счупи?
Анаил я гледаше изумено и не смееше да отговори. Тя държеше ключа към спасението му в ръцете си. И му го даваше доброволно. А той не намираше правилните слова, с които да изрази признателността си.
– Каквото поискаш, Аделина! Ти… Твоята милост е благословия. Единствена и неповторима. Какво да направя? Само кажи!
– Бъди… Бъди наблизо. Като сега. Но без обещания. Без да изискваш. Непретенциозно, непринудено. Като ангела-хранител, който някога ми беше.
– Ще бъда, моя любима! До последната си капка кръв!
Той взе крайчеца на робата ѝ и го целуна вдъхновено, сякаш целуваше бойно знаме и му се обричаше. Аделина се усмихна горчиво, затвори очи и се престраши да направи една последна, рисковано смела стъпка. Обгърна главата му и я допря до долната част на корема си. Рязката първоначална, досега сякаш неизбежна, болка постепенно се смени с облекчаваща и отпускаща топлина. Като че бе приела чудодейно лекарство и то най-сетне бе започнало да действа.
Първата крачка беше сторена. А вече и втората. Тишината, възцарила се помежду им беше пропита с ново, необработено и нерепетирано усещане. Една надежда беше възкресена. И благодатния огън от прераждането ѝ се разпростираше из цялата вселена, за да възвести възвръщането на крехкото триединно равновесие…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Митева Todos los derechos reservados