Какво ми даваш, хайде, кажи?! Защо искаш да влезеш в света ми, даваш ли си сметка?! Не съм идеалната жена, не мога да бъда. Виждам в очите ти, огледално мислите ти. Знам как си ме представяш, знам как ме искаш, знам какво очакваш от мен. Мога да ти го дам, но няма да го направя. Защо ли?! Защото не си струваш... Нито ти, нито другите, които се опитват да се докопат до мен. Да галят кожата ми, да вдъхват аромата ми, да късат дрехите ми, да рошат червената ми коса.

Наричаш ме вещица... да, такава съм. Защото не  можеш да избягаш от мен. Защото си твърде първичен, за да приспиш нагона си и да прогледнеш... Затова не струваш повече от прахта под обувките ми. Мога да те използвам, мога да те взривя, мога да разруша емоционалния ти свят, мога да те депресирам... Но не си ми интересен. Не можеш да ми предложиш повече от уикенд в скъпарски хотел, за да ме впечатлиш?! Жалък си!

Страх те е само да си помислиш за повече, защото знаеш, че поискаш ли да ти нарежа салатата, ще ти прережа гърлото.

Гониш ли ме? Нещастник! Аз не съм от онези сърнички с ококорени, вечно влажни очи, аз съм ловецът, аз дишам във врата ти, аз избирам с кого да бъда и чакам търпеливо, за да ухапя...

Не ме гледай, ще ослепееш? Затвори си устата, когато минавам покрай теб, зинал си като багажник на кола. Махни си ръцете от мен, животно, преди да са изсъхнали. Мразя те! Свий се в малката си душица и продължавай да броиш стотинките, които си събрал.

Не можеш да имаш, затова ме искаш. Мечтаеш да те искам, за да си отмъстиш за собствената си безполезност в този свят.

Смешен си, даже не ми е жал за теб. По-добре да те няма, първа ще хвърля пръстта върху теб.