Антон се бе проснал на крайпътна поляна между Карнобат и Айтос. Лежеше, вперил очи в ясното небе. Примижваше срещу силното обедно слънце. Колата му бе по-нагоре. Поради големия наклон на поляната и гъстия шубрак, отделящ я от пътя, преминаващите коли не можеха да я забележат. Беше тук сам. Избърса потта от челото и прикри с длан лицето си от изгарящата топлина. Чувстваше жажда.
Тук долу цареше спокойствие. Слънчева зелена поляна, клюмнала под горещия въздух. Жужащите пчели придаваха още повече плътност на тежкия задух. И на тишината. Естестествено тя не бе пълна. Беше разгарът на летния сезон. Някъде нагоре, зад главата му, върволици от коли се точеха по пътя. Преминаваха с грохот, достигащ дотук. Глух и далечен. Антон се замисли как само стотина метра делят лудницата на шосето от това кротко поле. Можеше да остане тук с часове. Само да не го мъчеше проклетата жажда! В отсрещната горичка ромолеше река, която непрекъснато му я напомняше.
Снощи беше препил. Шумната дискотека в Несебър бе ...