Безсмъртна любов

                                           Глава 1

Ще ви разкажа една история. Това е историята на моя живот. Живеех в малко градче, там, където винаги валеше и беше мрачно. Не обичах този град. Напротив, ненавиждах дъжда и мъглата, която непрестанно убиваше красотата на природата. Но кой ме питаше? Баща ми трябваше да работи, за да изхранва семейството и единствената ни възможност бе да се преместим тук. Майка ми отдавна ни бе изоставила и я виждахме много рядко. Впрочем бяхме три деца - аз(17), брат ми - Еди(15) и по-малката ни сестричка Лиса, която бе само на шест. Така всички заедно си помагахме и макар че често спорехме, ние много се обичахме.      

Един ден, докато се прибирах от училище, а аз учех в единственото училище в града, което бе и гимназия, нещо странно се случи. Нещо, което не бях очаквала. Отново валеше и всичко сякаш се давеше в дъжд. Едва виждах. Минути преди да тръгна от училище бях звъняла на баща си - Чарли, но той ми се извини и каза, че има твърде много работа, за да дойде да ме вземе с колата. Бях похарчила всичките си джобни за една книга, която много исках да прочета и сега вървях мокра и настръхнала от студ, под леещия се като из ведро дъжд. Спрях под една спирка и се сгуших на самотната пейка. Запалих цигара. Нещото, което винаги ме успокояваше. Не бях ядосана на татко. Просто в този момент ненавиждах живота си още повече. Не мислех, че може да стане по-лошо, но ето... Чух свиренето на гуми и точно покрай мен с бясна скорост премина кола, която само за миг угаси цигарата ми с една локва вода. Останах неподвижна. Сега вече щях да се разболея. Изправих се, готова да тръгна отново. Това бе последната ми цигара, която успях да задигна от джоба на госпожа Маклагър, докато проверяваше домашното ми по английски. Тръгнах по тротоара замислена и нацупена. Зад себе си отново чух същото цвилене на гуми. Обърнах се. Колата бе спряла точно зад мен и в същия момент от нея слизаше младо високо момче. Той се приближи и ми се усмихна:

- Извинявай за преди малко... - прошепна тихо, а на бялото му като платно лице се разтегли ангелска усмивка.

- Няма значение! - прекъснах го с остър тон още преди да е продължил.

- Нека те закарам! - предложи той, а приятната му усмивка изчезна, след като видя намръщеното ми лице.

- Хмм... - измърморих. - По принцип бих отказала, но точно днес не ми е ден и искам по-скоро да се прибера, затова окей.

Момчето отново ми се усмихна и отвори вратата на колата. Докато се настанявах удобно, той включи парното и усетих приятната топлинка, която ме накара отново да се усмихна. После се случи нещо странно. Когато се просегнахме да закопчеем коланите си, ръцете ни се докоснаха. Моите вече бяха топлички, но неговите - мъртвешки студени. Отдръпнах се, сякаш бях попарена.

- Винаги ли си толкова студен? - попитах с любопитство. Момчето ме погледна, а от усмивката му нямаше и следа.

- Какви въпроси ме питаш, а дори не знаеш името ми... - усмихна се след това той. - Зандър, приятно ми е! - каза и отново погледна напред към пътя.

- Алис...  - прошепнах. През целия път почти не си обелихме дума. Зандър гледаше пътя, а лицето му бе сериозно. Аз само го наблюдавах. Бе точно като ангел - съвършен...