“Метростанция Хаджи Димитър. Крайна станция на влака. Умоляват се всички пътници да напуснат” - гласеше призивът от високоговорителите в метрото. Разбира се съществуваше и възможността да не се подчиниш, но подобен бунт нямаше да донесе кой знае какво. Като гумено топче ударило стена мотрисата щеше да спре и да се върне в обратната посока. Затова всички дружно започнаха да използват последните десет секунди престой и се ориентираха към излизане. В групата влизаше и подпийнал собственик на кенче бира, който при изправянето си залитна, но не разля нито капка. Виртуоз.

Васил прибра четецът си и се нареди на опашката за ескалатора. Използва краткото време, за да допре дясната си обувка в четката на стълбите и да пооправи поне малко от малко окаляният си вид. Мина през турникетите, които свиреха сутрешната си симфония. Ту се удряха бързо, ту почти не се чуваше как човек преминава през тях. Заедно оформяха мелодия, която всеки път звучеше различно.

На излизане от метростанцията го посрещна сиво небе и прохладен вятър. Изглеждаше, че и днес ще вали. Нищо необичайно за последният месец. Видно бе, че всеки се беше примирил с това желание на природата. По-подготвените разполагаха и с чадър, но не и той. Не беше достатъчно отговорен към вещите си и след третият изгубен такъв си обеща, че по-добре да го вали отколкото да си купи нов.

Отправи се към закусвалнята от която направи традиционната си покупка - права баница с плодово мляко. Погледна към табелата с разписанието на идващите автобуси. До идването на неговият оставаха 4 минути. Днес се бе събудил в добро настроение и към продавачката бе особено любезен. Взе топлата баница в ръце и зачака. От другата страна на булеварда разпалваха скара. Миризмата на пушек и печено месо рано сутрин бе толкова остра, че му се повдигна, но се сдържа. Размени поглед със собственика на спирката - голямо куче с маркировка на ухото като обица. Разбраха се, че и тази нощ всичко е било наред. Единственият проблем, който коментираха за кратко беше мръсотията. Нямало какво да се направи. А без хич?

Автобус 90 пристигна и услужливо се наклони, за да улесни първата стъпка на пътниците. Васил се настани на първата седалка, махна раницата си и погледна надясно. Там жена на средна възраст водеше битка срещу новите устройва за самоконтрол с билет в ръка.

-Наклони го малко, де. Трябва да изтрака, “Таратън” ще каже и си готова - инструктираше я шофьорът, като внимателно следеше опитите и.

-Не става, бе. Ей го, на. Перфораторите бяха по-лесни. Какви са тия глупости нови? - недоумяваше тя и размахваше баркода пред скенера, без да му даде и секунда време, за да го разчете.

-Да крадат, как какви. Сега всеки ден знаят какво трябва да вземат, преди беше на месец - пригласяше шофьора и продължи към следващата спирка.

Васил наблюдаваше за кратко и реши да бъде услужлив. Хубавият сън го бе направил изключително комуникативен.

-Може ли? - попита той и протегна ръка към билета. Жената му го предаде без никакви условия и проследи краткото, но сполучливо действие. Таратън.

-Готово, заповядайте - добави той и и го върна.

-Благодаря ти, жив и здрав си да си. Малко добри хора останаха на тая земя, дето ще направят нещо за теб, без да ти поискат нещо обатно. - искрено му благодари тя и се поуспокои, че няма да бъде глобена, ако случайно попадне на билетен патрул.

Васил се замисли какво би могъл да поиска в замяна, но мястото и условията не позволяваха да иска услуга. Можеше и да осребри талантът си някой ден, но не и днес.

-За нищо - добави той и и се усмихна. След това извади телефонът си, отключи го и се зачете в статия защо охлювите са хермафродити.

Диалогът между шофьорът и вече редовната пътничка продължи.

-Гледай го бе, камион кара и ще ми влезе в лентата още малко. Това трябва да е подсъдимо -негодуваше той и обсъждаше на висок тон динамичната пътна обстановка

-Няма вече свестни хора, ей. Само наркомани,пияници и крадци. Кой го знае какво е правил и сега се е качил. Ужас - допълни тя.

-Това е, защото едно време беше друго. Имаше ценз, морал. Поколенията от 85-86 нататък са за киреча. - обобщи шофьорът и спря на следващата спирка.

-Нее, нее. Нищо общоо. Ама той Бог гледа. Всички сме от кал направени и на кал ще станем. В Библията е написано, аз съм я чела.

-И вяра имаше. А тя ни е запазила през годината. - смъмри той.

-Наказват ни сега. Е виж, потопи, пожари, земетресения. Ще си платим за всичкооо. - продължи да нарежда тя и изви глас.

Васил слушаше диалогът с интерес. Четенето на безсмислената статия бе просто предтекст да не участва в него. Той забеляза и нещо, което убягваше на двамата събеседници. В автобусът се зараждаше вълна от недоволство поради нарушената тишина.

-Ама тая ще млъкне ли или да ходя да я свалям? - решително попита жена си възрастен мъж с каскет, риза и пазарна количка.

-Стига бе, мъжо. - сгълча го съпругата му, която явно не си падаше по скандали в затворени пространства.

-Какво стига? На кал, на мал, на бал. Ай да не такова повече, само глупости, главата ми се наду. - не спря той. Махна каскета и обърса потната си глава с шепа. Дали от нерви или жега, потта бе налице.

Четири седалки по надолу друг мъж подвикна смело:

-Е, шофер. Що не стана даскал, а? - попита въпросително той и се надяваше на отговор. Изглеждаше подготвен в наприказването.

-То това бива, бива, но на нищо не прилича. Рано сутрин е, на хората още им се спи, а те викат, все едно ей сега ще променят държавата. Ама да си гледа пътя и това е. Разсейва се, а носи отговорност за всички нас. Ами ако стане нещо? Не може така - обобщи дама на видни 35-40 години. Огромната и капела и придаваше аристократичен вид. Държеше се здраво за висналите като луканки дръжки и гледаше право в огледалото за обратно виждане. Очният контакт си е друга работа.

-Еми да бе. Аз за това му викам да стане даскал, там поне ще трябва да го слушат. Ее шофер, ще станеш ли даскал, бе? - попита отново младежът и хвърли бърз поглед от глава до пети на новата си събеседничка.

Васил наблюдаваше мълчаливо ситуацията. Ще вземе да се окаже, че все пак ефект на пеперудата има. Кой би предположил, че маркирането на билет, което направи един човек доволен ще предизвика интереса на втори, а те заедно ще издразнят други четирима. В действителност говореха на висок тон, но разговорът не беше крайно безмислен. Имаше ли потенциал за нещо повече между аристократичната дама и наборът и? Тази реплика на дядото щеше ли да предизвика вълна от недоволство от съпругата му, която също се потеше? Самият Васил бе представител на поколенията след 90-те и нямаше много ясни наблюденията над останалите. Всъщност всички реплики бяха от по-възрастни от него. Дали път всичко не се корени в добрият сън?

Спирката му наближи, той отново нарами раницата си и слезна. Размениха последни любезности с дамата и слезе. Разговорът между нея и шофьорът продължаваше, а имаше толкова много предстоящи сценарии. Установи, че няма да разбере никога. Разви все още топлата баница, отхапа залък и го прекара с малко мляко. Погледна нагоре и няколко капки рикошираха в стъклата на очилата му. Сутринта бе разкош, напук на започналият дъжд.