На дядо Илия.

Поклон!

   Навред се носи задушлив дим. Пушек, наситен с черен прах се стели ниско. И не виждаш добре къде стъпваш. А трябва да виждаш, за да разбереш къде е фронта и къде тила! Трябва да преминеш! Иначе смърт и то не само за теб. Всички други са отзад. И се молиш само за още миг живот, късмет, разум, сила и вяра, че изгубиш ли вярата всичко друго ще те напусне... като страхливо отстъпление пред врага. А за отстъпление няма време. Ще минеш през това поле и нищо не би те спряло. Е, освен някоя мина, но какво пък... Оглеждаш се. Няма сапьори. Тръгваш сам. Внимаваш за скачащи мини. Да умреш за Родината е геройство. А, не! Вяра, вяра… Търсиш вярата, че разсъдъка ти ще побегне първи, ако нея я няма.

   Макарата на гърба тежи... Нищо. Важна е задачата.

   „Свързочниците… Дайте връзка с...“ – каза командирът.

   „Слушам!“ – отвърнахме и тръгнахме. Не всички ще се върнем.

   Накъде точно е посоката никой не знае. Няма пътища, няма села, няма нищо... само окопи, задушлив пушек и минни полета. Знаеш само, че трябва да вървиш напред. Напред до блатото. Там ще е по-лесно. Кал до кръста. Бавно и трудно се върви през нощта, но линията ще е сигурна. Другите са постоянно прекъсвани от снаряди и мини. Само един път да стигнеш до блатото...

Нещо изшумолява отляво. Хвърляш макарата и започваш да удряш с щика на всички посоки.

   – Ах ти мръсна нацистка свиня! Ще те убия! Ще умреш, гад долна...

Взрив! Ушите ти заглъхват. Не чуваш и не виждаш нищо. Ръката те боли. Лявата. Жив си, а той няма късмет. Само леко потръпва. Ще нарамиш макарата отново и ще продължиш напред... само първо да довършиш гадината.

   – Ха-а-а! Видя ли как се слагат мини на Българска земя, а? Видя ли как се тъпче родна трева и се копае българския чернозем? Нищо не знаеш ти! Затова ще умреш! Умри…

...

   – Татко, татко, събуди се!

   Жената се опитваше да изтръгне дървеният бастун от ръцете на развилнелия се из стаята старец. Виковете и силните удари по стената я бяха събудили.

   –Татко, моля те! Спри и се успокой. Войната свърши. Татко...

   – Свърши? А, да, свърши... Всичко свърши... Оная шваба нямаше късмет...

   Слабичкият и прегърбен старец бавно приседна на края на леглото и отпусна дясната си ръка. Лявата му стоеше странно неподвижна и притисната до тялото. Възрастният човечец заби поглед в издрасканата и нашарена от удари стена и тъжно въздъхна.

   –Татко, легни си. Много е рано още. Едва се развидели. После като се наспим ще излезем на разходка. Да видиш морето, татко.

   – Аха! Откъде ти сили за разходка, дъще?

   – Еми, я се виж допреди миг колко беше силен. Може пък като станеш сутринта да се чувстваш много по-добре.

   – Може. Легни си и ти сега. Да знаеш ние на фронта как...  Исках толкова много да видя гълъб в небето... Исках да зърна дъга, усмивка, щастливо дете... Исках... Е, доживях го. Аз съм благословен, дъще. – старецът се спря и махна с ръка –  Стига с това сега. Само никога не забравяй, колко е хубаво и морето, и небето, и полята да блестят на слънцето със собствените си ярки цветове. Защото войната, дъще, оцветява всичко в черно и сиво. И навсякъде само пушек. И кръв... много кръв... Като при Драва. Знаеш ли какво беше да газиш трупове при Драва?

   Възрастният човек се загледа в стената насреща. По лицето му се разля странна доволна усмивка. Сякаш се смееше над гроб... гробът на войната. Душата го болеше, но се усмихваше, защото бе успял да научи децата и внуците си да ценят мира.

   – Успокой се сега татко. Не я мисли войната. Тя свърши и никога няма да я видиш отново. Спомняй си по-добре хубавите години после в консервения комбинат.

   – В „Ягода” ли? Е, какво да си спомням за там? Работа, но имаше мир. Отдавна вече не съм технолог в „Ягода”, но свързочник ще си остана завинаги. А войната… Виждам я, дъще, всяка нощ напоследък. Виждам я сякаш още пълзя сред окопите с макарата на гръб. И я помирисвам дори и сега. Мирише ми на дим и пръст...

   – Татко, моля те...

   – Не тъжи, миличка. Аз имах късмета да доживея. Да се върна. Не всички успяха. Аз съм благословен… А ти трябва да помниш винаги едно: Може да има мъка по този свят, може да има безпаричие и бедност, може да има и болести даже, но по-лошо нещо от войната няма, дъще…

Старецът се отпусна бавно на леглото, посегна във въздуха, за да докосне ръката на дъщеря си и промълви тихо:

   – Моля те, Миче. Отвори ми прозореца широко. Искам да виждам небето. Толкова е чисто и синьо. Колко съм се молил да видя синьото небе и слънцето, и... Отивай сега, хайде.

Жената излезе. Затвори внимателно вратата след себе си. Спря се за миг с гръб към стаята на баща си. От вътре се чуваше мърморенето му. Сякаш не ѝ се тръгваше днес. Накрая въздъхна и бавно пристъпи към спалнята си.

   – Нека да е мир. Нека да е синьо небето, бистро морето, зелена и не разкопана от окопи тревата по полетата и щастливи децата. Нека не виждат никога що е война. Нека хората по света се обичат и даряват деня на ближния си с порив, надежда, вяра и любов. Нека има гълъби в небето... Нека е мир! – тихо не спираше да шепне старецът. Като молитва…

   В малката стая, там накрая на коридора, точно срещу банята на леглото лежеше свързочник Илия Георгиев Вълчев. Гледаше чистото и светло небе на развиделяване и се усмихваше. Гледаше със спокоен и доволен поглед, а душата му се изпълваше с мир и вяра. Мирни дни и бойни нощи. Благословен ли беше да цени мира или прокълнат да помни войната?

   На сутринта дъщеря му притвори зениците му с длан за последен път и тихо заплака.

   – Върви в мир, татко!

Разказът е с втора награда в раздел проза 

на Литературен конкурс "Мирът - 2015",

организиран от "Червеният ездач"