Близо до небето

 Тук.
 На покрива.
 В тихата нощ.
 С милионите светулки по небето.
 И тъжната песен на вятъра.
 Тук.
 Върху топлите керемиди, милващи босите ми крака.
 Изправих се.
 Беше приятно.
 Погледнах огромното лице на луната.
 Видя ми се тъжна.
 Протегнах слабите си ръце.
 Погалих я.

-  Знам, че ще ти липсвам. - казах, избърсвайки сълзите ù.

 Обърнах се.
 Не можех да я гледам така.
 Вятърът ми подари букет от люлякови ухания.
 Благодарих му.
 Свалих си тениската.
 Исках да се сбогувам с него.
 Една последна прегръдка с вятъра на мечтите.
 Настръхнах.
 Усмихнах се.
 Или поне се опитах.

 Затворих очи и скочих.