Вече минаваше пладне. Слънцето клонеше на запад. Хората сядаха пред къщите си на прохладно. Бабите се скупчваха една до друга и почваха да обсъждат тихо клюките от село. Смешно им беше, дето Гавраиловица пак хокаше мъжа си, че заспал пиян до кладенеца на двора. Герги и Иван, дето бяха двама братя, пак се караха за оградата в ранни зори, че не била сложена правилно и не разделяла двора по равно за двамата.

- Ей, ще се избият тез двамата! - говореха хората за тях. - В гроба ще се закопаят едновременно и тогаз ще мирясат!

Млъкнаха обаче бабите, щом видяха оная хубава млада жена да приближава към тях. Вървеше бавно по калдъръмената уличка и обувките ѝ тропаха като чука на ковач върху нажежено желязо. Девойката се носеше с лека походка, сякаш не вървеше, а хвърчеше. Приличаше на лебед, носещ се грациозно във водата.

Не приличаше на тукашна. Имаше градски маниери, а и дрехите ѝ много не подхождаха на момиче от село. Тука хората бяха по-скромни и не показваха толкоз много гръд. А тая жена вървеше без свян, с разпилени от вятъра черни коси, които напомняха гарванови пера. Очите ѝ бяха сини като небето и от далече лъхаше на сладникав парфюм, какъвто само госпожите от столицата си слагаха.

- Тъз не е ли Айгъровата дъщеря ма, булки? - попита с притихнал глас една от бабите, когато жената мина покрай тях и продължи по пътя си, без да ги поздрави.

- Магда ли ма? Че тя не умря ли преди десет години? - присвиваха очите си те, за да виждат по-добре.

- Не ма! Как ший умряла! Тя замина с любовника си, циганина. Остави тука майка си и баща си, да се скита с оня.

- Че ко прай тука сега?

- Не знам. Ама блудницата се завърнала...

Магда минаваше покрай къщите на селяните, които изглеждаха по-занемарени и опустели, откакто ги беше видяла за последно. Улиците ѝ напомняха за детинството, като тичаше боса в игрите с другите момичета. Не беше си идвала от десет години. Що вода изтече от тогава! Ала сега спомените я връхлитаха като хали, а тя сякаш се задушаваше от сподавен плач. Оттука си тръгна със сълзи и не искаше сега като се връща пак да плаче.

Магда се беше залюбила с един циганин, дето беше дошъл край село с цял катун хора като него. Цяло лято се срещаха тайно в шубраците, та никой да не ги види. Девойката беше млада и глупава, а сърцето ѝ още не беше познало любовта. Затуй се хвърли в обятията на първия, който я изгледа с желанието за плътска страст. Магда си мислеше, че той ще се ожени за нея, че ще я вземе с катуна си да скита по света, да опознае нови места в България и отвъд нея. Ама една сутрин циганинът си замина и повече не се вясна.

Магда страда за него, нищо на никой не каза, а самичка тихо си плачеше нощем в тъмното. Ни ядеше, ни пиеше, само въздишаше тежко и вършеше работата си мълчаливо. Докато един ден майка ѝ не я загледа с ужасено лице.

- Магдо, да не си бременна ма?

Магда пребледня като платно. Вярно, малко беше понадебеляла, ама мислеше, че е от любовна мъка. Хората често се разболяваха и даже умираха от таз страшна болест, за която нямаше лек. И като се замисли, даде си сметка, че може наистина да е бременна. Айгъровица тайна от мъжа си не можеше да опази. Още същата вечер му каза като си легнаха. Той извика яростно, та чак разлая кучетата накрая на махалата. Жена му го молеше да не прави нищо на Магда, а тихо и без никой да разбере, да я закарат на някоя знахарка, за да изкара бебето, докато е още в зародиш. Ала Магда не щеше и да чуе за това!

- Ще ни посрамиш пред цяло село! - викаше Айгъра със зачервено от яд лице, а мустака му беше мокър от плюнката дето пръскаше устата му. - Всички нас ще говорят! Рода ми посрами!

- Стига бе, Павле! - ревеше жена му. - Магда е била глупава. Може и циганска магия да са ѝ направили! Не е виновно детето!

- Ах, не е виновно то! - крещеше той. - Що ѝ е трябвало да дохожда при онуй крадливо племе, като си има къща, двор и цяло село, дето да се разхожда?! - Просна се Айгъра на миндера и започна да търка потното си чело. - Знам една знахарка в съседното село – поде той с по-спокоен глас. - Ще ѝ дам пари, та да мълчи и на никой да не казва, че сме ходили при нея.

- Няма да махна бебето! - заяви седемнайсетгодишната Магда решително, стоейки изправена пред баща си. Майка ѝ я изгледа с влажни очи. - Ще родя детето.

- Ма не ставай глупава, Магдо! - ревна Айгъровица. - Какво са ти направили онез цигани, че тъй говориш?

Айгъра се изправи, гледайки дъщеря си злобно. Сякаш очите му хвърляха гръм и мълнии. Зъбите му скърцаха заплашително и застана пред уплашената Магда.

- Още утре отиваме при знахарката! - каза ѝ като заповед той.

- Не ща!

Баща ѝ вдигна тежката си ръка над нея и беше готов да я пребие от бой. Айгъровица се хвърли като орлица пред дъщеря си да я защити и тя отнесе пердаха на мъжа си. На сутринта Айгъра накара Магда да събере парцалите си в една бохча. Хвърли ѝ сто лева и я натири като псе да скита по света. Не искаше да се срами пред селото за това, че дъщеря му е бременна без да се е омъжила. И то от циганин!

След туй в село се носеха какви ли не приказки за Магда, защото майка ѝ и баща ѝ вече не говореха нищо за нея. Някои казваха, че се разболяла и отишла да се лекува в града. Други я бяха видели два-три пъти с циганина, докато се срещаха и разнесоха мълвата, че той я е отвлякъл. Никой нищо не знаеше с точност, но и мълчанието на Айгъровите ги объркваше още повече. След две-три години обаче, сякаш всички в селото бяха забравили за Магда. Даже родителите ѝ вече говореха тъй, сякаш никога не са имали дъщеря.

Мина се почти десет години време. Айгъровица получи неочаквано писмо от Магда. С треперещи ръце го отвори и зачете на ум, а от очите ѝ се сипеха безчет сълзи. Дъщеря ѝ пишеше, че имала сън. Видяла в него как баща ѝ е много болен и умира. Питаше дали са добре. Айгъровица дълго притискаше писмото към гърдите си, мислейки за дъщеря си. Видя, че е писала от София. Значи там живееше сега, мислеше си тя. Побърза да ѝ отговори, че баща ѝ наистина е болен. Че напоследък все за нея пита и страда, че не знае къде е. Молеше я да се върне, за да го види и да му даде прошка преди да се е споминал.

Магда застана пред вратника на бащината си къща. Огледа се тъй, сякаш не можеше да познае родния си дом. Нямаше го онуй величие, с което тя го помнеше. Всичко беше изоставено, сякаш скоро щеше да се срути. Тогаз зърна майка си да копае доматите в градината. Стори ѝ се заслабнала и много остаряла. Под забрадката се сребрееха къдравите ѝ коси. Нямаше глас да ѝ извика. А и не беше нужно, защото Айгъровица вдигна главата си, когато усети, че някой е застанал на портата. Подпря се за малко на мотиката и направи сянка пред очите си с длан, за да види кой е отвън. Заблъска като полудяло сърцето ѝ, като позна дъщеря си. Хвърли мотиката и закрачи бързо към вратника. Разтрепери се цялото ѝ тяло, а сълзите се изливаха по лицето ѝ, колкото и да ги бършеше с опакото на ръката си.

- Магдо, ти ли си ма? - с недоверие попита старата, преди да отвори.

- Аз съм, мамо.

Айгъровица отвори вратата и се хвърли да прегръща дъщеря си. Гледаше я и ревеше. Не можеше да ѝ се нарадва, че я вижда жива и здрава. А Магда се мъчеше да бъде студена. Лицето ѝ не трепваше. Само очите ѝ блестяха от налетите сълзи в тях, но не им даваше да се излеят.

- Сама ли си? - попита майка ѝ с пресипнал глас от вълнение, държейки я за ръката.

- Сама съм, мамо.

- Ами къде е... - не можа да довърши въпроса си тя.

- Умря. Роди се умряло.

- Боже милостиви! - прекръсти се Айгъровица. - Ми що не си дойде ма, Магдо? Баща ти щеше да та приеме, щом си без дете.

- И защо да си идвам ма, майко? Вий ма захвърлихте кат псе, пък после с какви очи да ва гледам?

- Ох, чедо! - заплака пак Айгъровица и прегърна дъщеря си. - А какво беше?

- Момче. Момче беше – гласът на Магда трепереше, като си спомняше за мъртвото си дете. - Беше бяло като сняг. Нищо циганско в него нямаше.

Майка ѝ не каза и дума повече. Хвана я за ръката и я поведе към къщата.

Магда усети хладината, която беше стаена вътре. Същата миризма се носеше, каквато я помнеше от малка. Нищо не беше се променило отвътре. Софрата, миндера, чергите – все същите, като преди десет години. Стените бяха варосани в бяло, а в огнището имаше още пепел. Всичко ѝ напомняше за малкото момиче, което беше тя, преди да стори таз грешка, дето преобърна живота ѝ.

- Тетю къде е? - попита накрая Магда.

- Тетю ти в одаята. Бере там душа. Господ го наказа за тоз грях, дето стори към тебе. Живота му изсмука бавно и го тръшна на легло.

Влезе тихо Магда в стаята, дето лежеше Айгъра. Тъмно беше и непроветрено. Миришеше на смърт. Закрачи леко към леглото, дето стария се беше отпуснал под родопското одеяло. Стори ѝ се сух и дребен, бледо подобие на някогашния силен и снажен мъж с тежки ръце и сурово лице. Надвеси се над леглото и не можа да види очите му, щото се беше увил в чергата. Само едната му ръка беше се подала навънка. Магда я докосна внимателно. После я стисна и сълзите най-после се изляха по лицето ѝ. Обърна се разплакана към майка си, която стоеше до вратата и гледаше развълнувана.

- Тетю е починал – прошепна Магда. - Закъснях.

Хвърли се Айгъровица към леглото и отви тялото на мъжа си. Започна да го тресе силно, молеше го да я погледне, ала той не помръдваше. Разрева се тя, притиснала се в трупа му. Магда коленичи до леглото и ридаеше тихо. Все повтаряше, че е закъсняла. Същото си казваше и Айгъра, когато усети студените ръце на смъртта да го прегръщат. Беше чакал прекалено дълго да поиска прошка. И закъсня.