Гледам едно петно на стената до леглото ми и не мога да спра да се взирам в него, осъзнавайки, че всъщност не го виждам. Хиляди мисли се блъскат и гонят в главата ми. Толкова чувства напират едва удържимо, че дори се чудя докога ще съм способна да ги възпирам. Дишането ми е учестено, а и... виждам как сатенът по мен потрепва на равни интервали под нелеките удари на сърцето ми. Искам да си свлека възглавницата надолу и да заспя, обаче... не. Не бих могла дори да отклоня погледа си от проклетото петно в стената, а за друго действие се чувствам съвсем безсилна.
Косата ми небрежно се разлива на раменете и гърдите ми, все още влажна и леко чуплива. Усещам парфюма си по мен. Да... усещам го силно... моят аромат, моето призвание... невъзможно е да не усещам опитите му да ме завладее изцяло, да попие дълбоко във всеки сантиметър от кожата ми, да се възползва от слабостта ми към него и да ме превземе... И точно тук ме връхлитат студените тръпки, спонтанното свиване на стомаха и мощното свиване на юмруци, от което остават следи от нокти по дланите ми и всичко това породено от... Чувство! Мда, тук идва този момент - моментът, в който от някой ъгъл на стаята, през отворения ми прозорец, от коридора или... от самата мен... ме връхлита с пълна сила неговия аромат. Сладникаво - тръпчив, силен, нежен, истински, завладяващ, парещ, изгарящ аромат... Онзи аромат... Който преобръща света ми и ме кара в този момент силно да стисна зъби и да вдишам и издишам дълбоко. Тук идват хилядите мисли, спомени, вълнения...
Усмивка. Докосване. Трепет. Чувство. Поглед. Вдишване. Целувка. Целувка, издишване. Дихание. Лицето, устните, ръката му в моята.
Спирам. Едва контролирам дишането си вече. Усещам, че съм стиснала здраво завивката си и не мога да я пусна.
Да, страх ме е... Че това може да не продължи. И, да, страх ме е, че животът няма да ми стигне да се насладя на всеки такъв миг, че нещо или някой ще ми попречи и че тогава ще се наложи да живея, знаейки, че ще е някъде, без да има нещо общо с мен...
Спирам. Отново. Без такива мисли!... Две минути без да мисля за нищо. Да, вече съм по-добре. Сега може би е моментът, в който трябва да призная, че съм необратимо зависима и пленена. Признавам, вече има светлина и живот, смисъл и щастие.
Чувствата в мен не са толкова много вече. Само едно е. Изпепеляваща любов. Усмихвам се нежно и усещам как кръвта нахлува в лицето ми. Досега се опитвах да успокоя сърцето си, но вече не мисля, че не е необходимо. По дяволите, то едва сега разбира какво значи да е цяло и пълно!...  Давам му пълната свобода да се наслади на момента...
Вече се унасям... Косата ми е идеално суха и мека, чувствам се уютно под завивките, онова петно на стената вече не ме тормози с присъствието си. Заспивам... със спокойна усмивка, лудешки туптящо сърце, изживяващо най-големите си вълнения, вече умерено дишане, дяволски щастлива и... нещо друго... - онзи аромат... сливащ деня и нощта...