В зеленчуковата градина растеше боб. Шушулките растяха. Растяха в тях и бобчетата.

В една голяма шушулка имаше четири бобени зърна. Надпреварваха се кое по-голямо да стане. Все се побутваха и кое повече място да заеме.

- Стига сте се блъскали - им казвала майката шушулка - бъдете внимателни един към друг. Живейте задружно.

- Да. Задружно. Аз останах толкова малко. - сърдито казало едно бобче - Останах малко, защото всички ме притискат.

Така минавали дните. Бобчетата все се блъскали, бутали, докато един ден шушулката не издържала и се пропукала. Бобчетата се пръснали по земята на различни страни. Пуснали коренчета. Дъжд ги поливал. Слънцето ги топлело. Те станали бобени растения като майка си. И те имали шушулки и всяка шушулка имала бобчета, които растяли в нея. Растяли и се бутали. Блъскали се едно в друго, кое по-голямо да стане. Майката шушулка, когато не издържала повече, се разтваряла и ги пускала да вървят по своя път.

А бобчетата? Пак се събират, деца, в гозбата на мама и са толкова вкусни. Нали?