Възможно ли беше да боли толкова много? Дали не си внушаваше и всъщност не беше така? Замисли се – усещаше как от сърцето й се късат малки парченца, които изчезват в нищото, как душата й избледнява и става на прах, как остава без дъх и не може да изрече дори името му. От раната по средата на гърдите й течеше черна кръв, която обливаше всичко и отнемаше красотата му.
Поредната сълза избяга от нея и падна в горещата пепел, превърна се в дим и се изпари безследно в пространството. Следващата такава капна на отпуснатата й длан, придвижи се по нея и също последва участта на предишната. Третата успя да задържи в очите си, но споменът за него изплува отново и предизвика порои от нежни капки.
„Умирам ли?” , запита се тя. Погледна към огъня в камината – пурпурните пламъци не играеха весело както преди, а сякаш в унисон с нея кротко и смирено извиваха лъчите си. Отпи от стъклената чаша. Червеният алкохол оцвети устните й. Сълзите не спираха да се стичат по лицето й. Болката растеше, докато не ескалира в истинска агония. 
Защо се случи точно с него? Защо сега, когато беше намерилa истински човек, съдбата й го отне така? Защо му трябваше да започне тази нова работа, защо му трябваше да се качи толкова високо в планината... защо трябваше да падне жестоката лавина...
Разплака се с глас, лицето й се изкриви в ужасна физиономия, сякаш не човек, а демон скърбеше, толкова силно беше. 
Три дни го бяха търсили с надеждата, че ще се случи чудо и той ще е невредим...  Никога не ще забрави последната им среща – кожата му беше бяла като снега, който го заобикаляше, устните му - посинели и страшни, очите - отдавна затворени и мъртви. 
Още три дни нито яде, нито пи, нито спа – не искаше... не можеше да го остави сам. Любовта, която изпитваше към него беше по-силна от смъртта. 
Понякога си мислеше, че сънува и че всеки момент той ще се прибере вкъщи, при нея, и стаята ще засияе, но това никога не се случи. Сънуваше го почти всяка вечер, събудеше ли се - мислеше единствено за него... 
Нито лекари, нито роднини и приятели можеха да й помогнат, а може би тя самата не искаше да й се помогне. Някак си беше привикнала с болката и не искаше да се разделя с нея, защото мислеше, че ще го предаде по този начин. Смяташе, че ако спре да тъжи за него, спомените ще си отидат и ще го забрави...
Отново погледна към огъня, след това към чашата си – беше празна, а накрая и към стенния часовник – беше станало късно. Стана от стола и закрачи бавно към спалнята. Там съблече домашния си халат и се погледна в огледалото – само едно нещо все още я крепеше – до дни щеше да дари нов живот.