Ще ви разкажа за една позната.
Казвам се Деси и имам тумор в мозъка. Сега съм на 19, а живея вече 5 години с рака. От смъртта не ме е страх, но за какво беше цялата тая работа с раждането ми, възпитанието, училището, английския... като накрая ще пукна млада – чувствам се много тъпо. Внимание имам, пари не липсват – баща ми е търговец на скрап и много ме обича, майка също. Заклещена съм в гнусната болница, но всеки ден идват съученици и приятели – всички са влюбени в мен. Като влязох в пубертета си пролича умствения и телесния ми потенциал – бях отличничка с изумителна визия. От тлъстата ми коса не остана нищо, тежа 37 килограма, а в лице приличам на вещица от анимационен филм. Защо точно живях – за да донеса толкова мъка на близките си, да не изляза никога с момче, да не правя секс, да не се напуша или напия в луда компания ?! Защо ?? Такива неща си мисля, в опърпаното болнично легло – аз съм изрод и искам да си умра спокойно, да няма никой около мен... но няма да стане.
Един тип от да ...