Болна от любов

Търся съвети тук и там и не намирам нищо. От два месеца насам съм се разболяла... Болна съм от любов. Винаги досега когато чуех този израз... никога не съм вярвала, че може да има такава болест... Или пък израза: "сърцето ми е разбито" и в него не съм вярвала. Всичко беше като детска игра в моите очи, докато в един слънчев летен ден не срещнах теб. Когато те видях за първи път, истината е, че дори не те забелязвах. Ти беше просто един от мнoгoто. Чаровен, винаги усмихнат. Да, стана ми симпатично това мило момче, но нищо повече. Знаех, че ако щракна само с пръсти и ти ще си мой. Беше толкова лесно, затова и не си поставях за цел да те имам. Дори нямах желание да се доближа до теб. Ти стоеше там, аз не те  забелязвах и се чувствах чудесно. Тогава все още живеех в моята си приказка. Там всеки, които пожелаех, беше мой. Всичко, което правех, беше да си играя. Влюбвах се и разлюбвах... всеки път в началото си мислех, че е нещо истинско, а после се оказваше, че съм грешала. Никога не съм съжалявала за нищо. Забавлявах се и ми беше добре. Сигурно бях наранила доста хора, но тогава това не ми правеше впечатление. Когато вървя по улицата, всички ме заглеждат. И не, не само онези зажаднели за женска ласка мъже, които освен да говорят, друго не могат. Не само онези, които имат единствено смелостта когато минават покрай
мен с колата си да свиркат и да ми викат неща, които в повечето случаи не чувам. Но и онези, които знаят какво искат. Онези, които не виждат в мен просто един сексуален обект. Жените ме гледат или със завист, или с възхищение. Да, и те гледат в мен. Буквално всички ме гледат. Едни с добро, други с лошо, но всички гледат. Чувствах се горда по един или друг  начин, защото винаги съм правела впечатление. Всеки мъж, който съм поискала, е бил мой. И не само сексуално, а и емоционално. Винаги съм ги карала да преживяват това, което се случва. Да бъдат с мен истински. Да ме искат, да желаят компанията ми и да осъзнават колко
прекрасна съм всъщност. Винаги съм ги учела да виждат не само красивото лице и тялото, а и това, което мога да им дам по други начини. Оценявали са колко умна съм, разбирали са, че важно е жената до тях да е не само красива, учех ги, че най-важно е това тя да ги кара да се чувстват късметлии, заради незаменимата компания. Мога да говоря с един мъж с часове, но да не го отегчавам, мога да зареждам с настроение, мога да успокоявам... на мнение съм, че съм усвоила умението да бъдеш жена. Това е моята приказка, или поне беше. Приказка, в която аз съм принцесата и никoй никога не ми е отказвал нищо. Дори принца, за който
мечтаех с години, в момента, в който реших, че трябва да го имам, той беше мой... И всичко стана толкова лесно. Това бях аз преди... после те срещнах и приказката се скри в тъмнината.
Откакто си в живота ми, не знам какво се случва с мен. Не спя, не ям... не се усмихвам вече дори. Още по лошото е, че всички забелязват, че предишната ми енергия и обаяние са си отишли. Сега съм мрачна. Какво ми стори? И как го направи?
Не знам защо страдам толкова много за теб, не знам защо ми липсваш и не знам в какво точно се влюбих. Но ми липсват нашите дълги телефонни разговори, в които ти разказваше какво се е случвало с теб, къде си ходил, с кой си общувал. Липсват
ми глупавите ти смешки, на които се смеем само аз и ти. Ти, защото мислиш, че си остроумен, аз, защото съм влюбена и се радвам на всяка твоята дума. Мисля, че дори да изречеш най-несвързаното и глупаво нещо, аз отново ще се радвам... Ще се
смея и ще те карам да се чувстваш принц.
Два месеца съм с теб и без теб. Не знам какво ми се случва, но определено тази болест, наречена любов, не иска да ми мине. Едно само искам да ти призная... направи нещо, което никoй до сега не е успял, показа ми как са се чувствали всички онези момчета преди теб, показа ми колко са страдали и какво са изпитвали всеки път, когато са ме виждали, а аз съм се държала студено. Ти ми даде урок. И съм ти благодарна за това. Чудя се, сега, като изстрадах толкова много, сега, когато усетих що е безразличие, студенина, сега, когато разбрах какво е да искаш от цялата си душа нещо, но да не го получаваш... Не може ли сега вече да получа награда... Една целувка, силна прегръдка, или едно простичко обяснение за всичко, което се случва между нас. Всеки път, когато те видя, се обърквам все повече и повече... и ходя по улицата, потънала в размисли. И все говоря за теб, все мисля за теб... Сънувам те дори...
Мога така да продължавам още дълго, а дори не знам какво точно искам да кажа. Само едно разбрах от цялата история - човек не винаги получава това, което иска!