Отношенията на Венци със съседката от апартамент № 9 бяха доста странни, меко казано. Той я харесваше, по принцип, но имаше някои задръжки, които му пречеха да осъществи интимен контакт с нея. Проблемът определено бе в него, защото тя няколко пъти му бе правила тънки сексуални намеци, явно го харесваше. От време на време двамата пиеха след работа кафе в кварталното кафене, два пъти бяха ходили на кино заедно и един път на екскурзия на Витоша, но това бе всичко. Тя, момичето с рядкото име Ниела, също бе започнала да се държи прекалено сдържано, вероятно защото Венци не бе откликнал на намеците й.     

  Венци не бе сигурен дали иска Ниела за гадже, защото… никога не бе виждал стъпалата й. Е, всъщност виждал ги бе, но обути в обувки, ботуши и пантофки, никога не ги бе виждал боси, каквото бе неговото желание. Венци си падаше по женски стъпала, и то много – за него стъпалата бяха най-важни от сексуална гледна точка. Не че не си падаше и по стегнати гърди, очарователни лица и тънки талии, просто въпросните неща за него не бяха от първостепенна важност. Не беше чак толкова изкукал, че да не забелязва цялостната красота, чара и интелекта, но стъпалата… те бяха нещо друго. Не смяташе, че е извратен, някъде в Интернет бе чел, че 23 % от мъжете си падат по женски стъпала, което до известна степен разсейваше притесненията му дали е съвсем наред с главата. 

  А Ниела сякаш нарочно му лазеше по нервите. Зимата ясно, обуваше ботуши или боти, които скриваха всичко, но лятото беше дори по лошо – носеше или маратонки или затворени пантофи, в комплект със задължителните шарени къси чорапки, от които пак нищо не можеше да се види, дори и глезена. В гардероба й като че ли нямаше нито едни сандали, нито дори сабо, което да покаже поне глезена и петата. Е, личеше си, че глезените й не са грозни, а краката й като цяло определено бяха хубави – стройни, с добре оформени прасци и бедра, но това за Венци не бе достатъчно. Той копнееше да види стъпалата й боси. Но тя просто не ги показваше.      

  Венци харесваше Ниела и знаеше, че ако се понапъне малко от джентълменска гледна точка, ако престане да се държи като пън, лесно ще я вкара в леглото си, а не вярваше, че Ниела ще легне в леглото с ботуши , така че тогава ще не ще стъпалата й щяха да излязат на показ, но това не го устройваше. Искаше да знае предварително. Гледаше на досегашните отношения с нея сериозно и я ценеше като човек, затова се опасяваше да не я нарани, като я отхвърли в последния момент. Защото бе сигурен, че ако стъпалата й са кокалести с изпъкнали вени, пръстите - криви, с разядени от гъбички нокти, а петите – напукани и сплескани, с удебелена жълтеникава кожа отдолу, нещата няма да се получат. Просто нямаше да може да се възбуди сексуално. Осъзнаваше, че това е глупаво и смахнато, че важен е човекът, а и момичето по принцип бе хубаво – стройно, със стегната фигура, симпатично лице, красиви зелени очи и гъста тъмнокестенява коса, но просто не можеше да се пребори с дяволите в себе си. Дори не бе сигурен как ще реагира, ако стъпалата й се окажат съвсем обикновени, а не перфектни. Много искаше да са перфектни, съобразно неговия вкус, но се съмняваше, затова продължаваше да чака със свито сърце.

  Веднъж, докато си бъбреха в кафенето пред блока, Венци се престраши да залее дясното й стъпало с кафе, уж без да иска. Ниела просто се усмихна чаровно, стана и изтича до апартамента си, а след пет минути се върна обута в други маратонки и с чисти чорапки на краката.  На Венци направо му призля. Зачуди се дали да не я помоли да се събуе най-накрая. Открито да й каже: „Така и така, искам да ти видя стъпалата.” Ами после? Ако те се окажеха грозни? Извинете мадам, загубих интерес към вас, хайде да сме само приятелчета? Но той не искаше да са само приятелчета, защото бе започнал да се влюбва в нея и вече изпитваше страх от „истината”. Реши да кара по стария начин, тоест пасивно. А Ниела вече се чудеше дали Венци не е гей. Тя също реши да заеме изчаквателна позиция.  

  Венци се изхитри и предложи на Ниела да отскочат до морето да се попекат малко на плажа, но Ниела му отказа, имала слънчева алергия.                

  Така че двамата просто си бъбреха, когато им се удадеше случай да се видят, а това ставаше все по–рядко и по–рядко. 

   Накрая на Ниела и писна от това неразбираемо за нея дебнене и реши да се махне, въпреки че много искаше нещата помежду им да се получат. Премести се да живее в другия край на града, възможно най–далеч от човека, който й бе причинил любовни терзания. Венци прие много тежко раздялата, но не събра сили да излее чувствата си и да си признае какво го мъчи.

  Венци се обаждаше на Ниела през ден и й предлагаше да се видят, но тя надуто му отказваше, изнамирайки какви ли не абсурдни оправдания. Бе решила да се прави на недостъпна, вероятно подсъзнателно чувстваше, че този подход може да даде резултат. 

  Венци разреди обажданията, вече я търсеше един път седмично.  Опасяваше се, че тя си е намерила сериозен приятел и затова страни от него. Каза си, че така ще е по–добре. Нямаше намерение да се унижава пред нея, но иначе му бе адски криво.

  Изминаха три месеца. След дълъг размисъл Венци реши да признае на Ниела за слабостта си към женски стъпала и веднъж завинаги да постави отношенията им на ясна основа. Пък после каквото ще да става. Отиде пред новия апартамент на Ниела и зачака тя да се върне от работа. Чака дълго.  

  Ниела не се появи откъм спирката на автобуса, а излезе от входа на сградата. Веднага стана ясно защо не е на работа. Придвижваше се с патерици, а левият й крак бе в ортопедична шина, която го държеше изпънат в коляното. Лявото й стъпало бе… босо, съвсем босо; когато го видя, Венци се ококори от изненада и запристъпва нервно на място. Сърцето му задумка бясно в гърдите.       

  Ниела се придвижваше бавно, внимателно, явно не се чувстваше уверено на патерици. Дължеше болния си крак леко изнесен напред, за да не се опира стъпалото в земята, може би за да не го изцапа, а може би просто нараняването не й позволяваше да стъпва. Венци не можеше да обели дума, толкова се бе сащисал от това, което виждаше, а в този момент той виждаше единствено нежно дамско стъпало с перфектни пухкави пръстчета и изящна извивка на петата, която розовееше като бузите на засрамена девойка. За секунда се разтревожи за пострадалата си приятелка, но само за секунда. Не изпускаше от поглед това съвършено чудо на природата, което, поклащайки се ритмично, се плъзгаше над мръсния тротоар.  

  Макар и забила поглед в земята, Ниела успя да мерне Венци с периферното си зрение. Спря, вдигна глава и се вторачи в приятеля си, който продължаваше да гледа като хипнотизиран босото й стъпало.

  – Здравей! Какво правиш тук? – попита Ниела и се огледа притеснено, докато наместваше патериците така, че да са точно под мишниците й.

  Венци тръсна глава и примигна, после смотолеви:

  – Ами … имах път насам и реших… реших да се отбия. Мислех, че на връщане от работа ти… ние… Какво е станало? Защо си с патерици?

  – Стана преди три дена, бяхме на екскурзия в Рила… Паднах и си счупих капачката на коляното.

  – Не съм разбрал за това, съжалявам, ако знаех…

  – Ще се оправя, не се притеснявай – отвърна Ниела и размърда пръстите на босото си стъпало по начин, който се стори изключително секси на Венци.

  – Дано бързо се оправиш.

  – Ама ти трепериш! Не се притеснявай, нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Малко трудно се придвижвам, но вече започвам да свиквам с патериците.    

  – Да ти помогна с нещо?

  – Не. Преди малко ми трябваше помощ, не можах да си обуя чорапа, затова излязох боса. Малко неловко се чувствам така… но какво да се прави.

  – Неловко?

  – Май не съм ти казвала. Като малка ме е хапала змия по глезена, така че винаги нося чорапи. Може би си забелязал. Знам, че е тъпо, та нали в града няма змии, но … такава съм си. Дори съм ходила на психиатър за това.

  – Хайде да пием кафе! – предложи ентусиазирано Венци, докато с мъка отделяше очи от босото стъпало.

  – Ами… хайде друг път. Приятелят ми всеки момент ще дойде, обади ми се преди малко. Днес трябва да огледаме за втори път една къща. Той не иска да живеем в апартамент… – Ниела се изчерви и подръпна нервно един от каишите на ортопедичната шина.

  В този момент пред тях спря един черен джип ауди. Мъжът, който излезе от него, беше слаб, с оредяла над челото коса и очила с телени рамки. Изглеждаше петнайсетина години по–възрастен от Ниела.   

  Ниела ги запозна, представяйки  Венци като „съседа от старата квартира”. Мъжът придружи Ниела до джипа, изчака я да се подпре на покрива, после отвори задната врата, взе патериците от ръцете й и, подхващайки я нежно през кръста, й помогна да седне на задната седалка. Босото стъпало подскочи рязко нагоре при сядането на Ниела, застина неподвижно за един миг, който щеше да се запечата завинаги в съзнанието на Венци със своята тъжна красота, после бавно изчезна зад затварящата се врата на джипа.