БУДА В НЕБЕТО СЪС СКРЕЖ

Lucy in the sky with diamonds…

(The Beatles)

Ако срещнеш Буда – убий го!

(дзенбудистки коан)

 По екрана, поставен така, че да се вижда и от последната седалка, пълзи едно бяло самолетче и току прави кълба напред-назад, когато се препъва о пикселите. Неестествено голямо за мащаба на картата, то все пак си остава мъничко и някак наплашено сред наежените зелени очертания на прорязани от фиорди заливи, оцъклени като жабешки очи езера и бодливи острови.

 Зад него, като белия дим на изтребител, се точи червената нишка на траекторията му – сигурна и плътна, като че ли очертана с пергел. В нея не се усеща нищо от колебанията на самотното малко самолетче – тя е логична, точна и безкомпромисна като досие. Като че ли не то я тегли след себе си, а тя го бута напред по пълния му с остри предмети път, защото, за разлика от него, знае точно къде отива.

 На седалката до мен, опрял лице о илюминатора, спи Буда. Че е Буда, разбрах преди малко – някъде между Стокхолм и островите Оланд. Иначе изглежда като 45-годишен извънредно дебел немец с остригана почти до кожа русолява коса. Вратът му образува няколко красиви дипли, от които извира острата миризма на одеколон, примесена с дъхa на пот, който сме склонни, често несправедливо, да приписваме на пълните хора.

  Не съм съвсем сигурен, че е немец, защото не сме разменили нито дума, но определено имаше нещо любовно в начина, по който разгръщаше “Frankfurter Allgemeine Zaitung” преди да заспи.

  Как разбрах, че е Буда? Чрез внезапно и неподлежащо на обяснение прозрение, естествено. Така че няма смисъл да навлизаме в тази тема.

  Поглеждам го с крайчеца на окото. В края на краищата, когато внезапно срещнеш Буда по време на пътуване, очакваш от него, ако не някаква сюблимна истина, то поне нейното отрицание. И едното, и другото би ми свършило работа.

  Буда обаче продължава да спи с лице към облаците и, след поредното му размърдване в тясното кресло, дочувам ритмично пухтене, което рискува скоро да прерасне в добре изразено хъркане.

  Отново поглеждам екрана пред себе си. Самолетчето все още се препъва из картата, но нещо изглежда променено. Не, не е самолетчето. Просто картата неусетно се е превърнала в нейното лице. Виждам очите, носа, усмивката. Косата ù е едва загатната от няколко извивки на бреговата линия, но ясно личи, че е разрошена от вятъра. Също като на онази снимка, която изтрих последна. Повече от минута съзерцавах заплашителния въпрос „Наистина ли желаете завинаги да изтриете този файл?” Завинаги? „Да, завинаги!”, отговаря ми нервно Windows, „на твоята възраст трябва вече да си разбрал, че „завинаги” наистина съществува и че някои играчки просто никога не могат да се поправят.”

  На снимката тя се усмихва на фона на езерото. Лицето ù е в полупрофил, а очите ù гледат замечтано в някаква мистериозна точка, някъде вляво. Тя никога не гледа в обектива. Прекалено красива е за това. Ръката ù е извита навън в театрална дъга а показалецът ù сочи нещо, но не става ясно дали е езерото или съм аз. Знам, че е така, макар тази част от снимката да не се вижда на екрана, който показва траекторията на полета.

  Завинаги?...

  Гледам дълго лицето ù върху екрана и постепенно започвам да усещам някакво смътно безпокойство. Трябва да е заради червената линия, която разполовява лицето ù по диагонал като в разкъсана на две снимка на станала ти омразна любима. Лицето ù е различно, или не - може би най-сетне го виждам такова, каквото е било всъщност!

  „Знам какво си мислиш!”, обажда се Буда, без да обръща лице към мен. „Тогава, край езерото, ти не виждаше червената нишка. Виждах я само аз. Но не ти казах нищо, защото ми изглеждаше щастлив. Оставих те да съзерцаваш лицето ù, което всъщност не съществуваше. Защото съществува само червената нишка и ти го знаеш!”

  Това ли е истината, която бях очаквал?

  Буда говори английски с едва доловим и някак перфиден немски акцент, като нацист от филм на Тарантино. Признавам, че по своему му отива.

  „Слушай - казвам му, за да променя темата - защо прозвището ти означава „Будния”, а през цялото време само спиш?”

  „Хаха, много смешно! Отлично знаеш, че аз винаги съм буден, а ти си този, който спи и сънува!”

  Екранът показва за разнообразие някои данни за полета. Самолетът явно е почнал спускане към Хелзинки, защото височината и скоростта намаляват, но външната температура остава -50 градуса. -50 градуса не са температура, а по-скоро идея. Идея за студ и чистота, която витае отвъд заскрежения покрай уплътнението илюминатор. Красив и безпощаден студ, почти абсолютен и почти вечен като смъртта. В който Буда може би е бил взрян, докато аз си мислех, че спи.

„Ей! - сръчквам го в мекия хълбок. - Не влагам нищо лично, но не смяташ ли, че точно сега е моментът да те убия?”