Въздухът е хладен. Мирисът на сняг едва се е слегнал в канавките. И ето че от короните на дърветата, от самата им кора, вятърът довява първите акорди от раззеленяващи се и цъфтящи аромати.

Той слуша вглъбения в пролетните си натяквания чичопей и продължава да дълбае с поглед онази точка в пространството, където завоят се скрива отвъд предметността на перспективата.

Чака автобус. Така де. Човек цял живот чака нещо. Пролетта, след това лятото да дойде, след него есента и накрая зимата… бяла, бяла… а в края ù канавки, задръстени от ланшно чакане на нещото…

Канавките са задръстени поне от двадесет години.

 Висенето по спирките е като тренировка. Човек си калява нервите и краката за голямото чакане. Сега е добре – мисли си – не е студено. Хладно е, свежо е, но не е студено. Ами зимата. Ами ако валеше проливен дъжд. Ето това е чакане с препятствия. Самата природа се опитва да те отклони от неизменното чакане, но ти не се даваш – стоиш, чакаш – израстваш морално и физически, жилав и прашен като крайпътно дърво.

Нашенски оптимизъм. – мина му през ума. – Няма значение какво чакаш! Важното е да можеш да чакаш. Щом чакаш, значи има все още надежда. Автобуса ли, трамвая ли, на опашка в магазина, за карта за градския транспорт или ред за място на дъщеричката в детската градина… все едно е. Има надежда!

Надеждата по нашите земи извира като горещ минерален извор и топли премръзналите от зимата души. Надеждата, че магистралите един ден ще бъдат довършени, а може би дори отворени; че всеки ще има собствена кола, която да кара по новите български магистрали, както и пари за бензин, и  най-вече посока в която да поеме със семейството си; че дупките по улиците на градовете ще бъдат запълнени веднъж завинаги; дупката в оградата на оня съсед със злобното куче затворена, та повече да не го гони рано сутрин по баира до спирката; че дупката в семейния бюджет най-сетне ще се превърне в малка дупчица, колкото шпионката на панелен апартамент, през която следят с кого жената на Петров или Иванов…; надеждата, че на хората ще им писне да се чудят с кого жената на Иванов или Петров… и сами ще се захванат да правят любов; че ще има работа, и хората ще се усмихват доволни, но не на себе си, а един на друг…  Надежда за всяка дупка в нарешетената ни държавица.

С такива оптимистични мисли в главата, поглежда към разписанието и надеждата, че шофьорът ще го спази, започва да се изражда в яд.

-        Няма шанс! Няма какво да гледаш. Тази табела не важи.

Един от съседите тъкмо изкачва последните метри до спирката. Леко запъхтян, със светнал поглед.

-        Ех, ще вали, майка му стара. Поне чадъра да си бях взел, пък аз…

-        Едва пръска. – усмихва му  се. – Пък и се надявам, че автобусът няма много да закъснее.

Съседът го изгледа малко насмешливо от височината на побелялата си къдрокоса глава, леко приведена над гърдите.

-        А, аз не бързам. – отвърна му той с тънка усмивка, която затрептя леко в ъглите на устата му, откъсна се, запърха в свежия въздух и кацна върху един клон от другата страна на улицата..

„Да, ама аз бързам за работа” – помисли си той, и погледна кисело към усмивката на съседа, блеснала като слънчево зайче в клонака.

-        Много ти е хубава градината. – реши да смени темата и хвърли бегъл поглед към дъното на завоя, почти примирен. – Разкошна трева. И цветята са хубави.

-        Че къде видя трева?! Бурени! Е, кося  редовно. Косачката е електрическа. – завъртя побеляла глава съседът.

-        Все пак, спретнат, зелен двор и цветята са много хубави.

-        Хубави?! Каквото е довял вятъра. Абе, беше хубава градина, ама на времето – преди двадесетина години,  а сега, да ти кажа, не ми се занимава вече. Остарях. Кося си и толкоз. Нямам сили да се боря с вятъра и семето, дето носи – бурен след бурен.  Гледах те, аз, тебе миналото лято как се мъчиш – като грешен дявол. – усмивката му пак започна да пърха.

-        Абе, много бурени. – отвърна по-младият –  Мъка си е, наистина! Пръсках, копах… не мога да ги изчистя – все излизат, направо извират от пръстта.

-        Виж какво ще ти кажа – същото говорих преди и на комшията Петър, дето живее в къщата над нас – има два варианта. Единият е сам да запретнеш ръкави и да си оправиш градината – всеки ден, когато имаш време, малко по малко. Е, няма да стане от раз, но пък си знаеш – каквото си направиш, сам си го правиш, и спиш спокойно. Другият е като на Асен, дето живее до лудия Васил, под нас – от долната страна на улицата. Плащаш си, та други да ти оправят градината. Бързо става. Ама хем е скъпо, хем все ще го мислиш, дали ще ти хареса после двора, дали всичко ще направят както си искал. Пуснеш ли веднъж частна фирма в двора си, все ще намерят с какво да те прилъжат, та още пари да ти вземат. След това – поддръжка... То не му се вижда края.

Съвсем забравил за автобуса, той гледаше по-възрастния си съсед с интереса на човек, който среща непознат.

-        Така де. Ти добре си започнал. Първо изгори това, дето може да се изгори. Прекопа.

Пръска, плеви, пак копа. Ха, сега продължавай. Като изчистиш, ще засееш, ще валираш, ще полееш и ще чакаш райския килим да избие на повърхността. Дъщеря ти ще тича по него след туй.

-        А, идва! – почти извика младия мъж, махвайки с ръка към показалия се  в далечината автобус.

Хвърли бърз поглед на ръчния си часовник и пресметна, че ще успее да стигна навреме в училището.

-        Аз нали ти казах, че ще закъснее. – усмивката му пак запърха. –  Ти си млад, и семейството ти е младо, като се хванете дружно… ехе, няма да усетите кога е готова градината. Надеждата е за младите, така да знаеш!

В автобуса седнаха заедно един до друг. По-младият мъж сложи чантата с лаптопа върху коленете си, а пред очите му все двора на онази родопска къща в село Борово. Свежото, младо зелено на тревата, зелен мъх по зида на къщата, до линията, дето слънцето успява да огрее над съседните покриви, чак можеш да усетиш влагата избила по гърба на всяко стръкче. В ъглите и край дувара - туфи цветя, наши си, родни, дъхави. И чемшир, много чемшир. Вятърът довява мириса на нива. Близо е краят на селото.

Така пътуваха минута-две,  в мълчание.  На следващата спирка се качиха двама ученици. Шумно коментираха кой в колко си е легнал, та сега са се успали. Състезаваха се с разкази за пиянски подвизи от изминалата нощ. Докато ги слушаше се замисли за децата, с които го чакаше работа до четири-пет следобяда в гимназията. Единият от учениците извади пакет семки и започна да дъвче. Седнаха пред тях. Слушалките забодени в ушите им, а те се надвикват и чоплят семки в паузите.

Двама-трима пътници ги загледаха и отново потънаха всеки в себе си. Познаваше лицата на този тип момчета. Лица, които виждаше всеки ден, на всяка спирка, във всеки автобус. Наперени стойки, пълни с предизвикателство очи, преднамерено груби гласове, в които от време на време пробива фалцета на отиващото си детство. Очите им опипват всичко около тях с доза хладна агресивност.

Само да се заслуша човек в разговорите им, може да си представи бащите им, начина, по който говорят, стойките, погледите, характерните готови изрази, чиято употреба замества нуждата от разсъждения.

Ежедневието на всеки от нас е пълно с примери за агресия по навик или безсмислено насилие и арогантност. Сети се за един от съседите на тяхната улица. Преди две-три седмици заплашил майка му, че ще ù „натроши кокалите”. Предната вечер нямало къде да спре стария форд и паркирала пред колата на въпросния съсед. Сутринта, като видял, че не може да изкара колата, прибрал се, за да се върне след няколко минути с алуминиева бейзболна бухалка и започнал да блъска с нея по желязната порта на двора им.

Едрото черно куче, което живееше на втория етаж с майка му, скочило с лай. Жената слязла на двора, да види какво става, а разбеснелият се съсед започнал да я заплашва, че ще ù натроши кокалите, ако още веднъж паркира колата си пред неговата. Случилото се го разтревожи най-вече защото две годишната му дещеря играеше на същата улица. Никой от съседите не вярваше на заканите на Лудия Васил. Така го бяха кръстили. В края на всеки месец сипеше закани да запали къщата на едни, да вкара друг в инвалидна количка, сега беше опрял и до тяхната порта.

Все пак не искаше дъщеря им да играе в страх, въпреки че с жена му все още не бяха решили кой е най-добрият начин да я запознаят с уличната агресия. Знаеше, че тази среща е неизбежна, като пробилия си път през етажите на еволюцията инстинкт да живееш.

-        Абе, да ти кажа за Лудия Васил. Заплашил майка ми, че ще ù натроши кокалите. – извърна се към по-възрастния мъж до него.

-        Кой бе, този семкаджия ли! Фу! Ти знаеш ли мене колко пъти ме вози в инвалидна количка. Все ми се кани. Мани го тоя. Нали го знам от както се помня.

-        Абе зная аз, ама все пак децата играят на същата улица. А този откачалник се развъртял насред улицата с бухалка в ръце, крещял...

-        Знам, знам. Ти не му се връзвай. – зауспокоява го побелелия мъж. – Казах ти, Васил си е семкаджия от малък. Той и в преносния смисъл си е семкаджия, де, ама аз ти говоря в буквалния смисъл – човекът продава семки. Цял живот само това е работил – семки. Всякакви семки.

-        Как така семки!? На мен ми каза, че бил рационализатор -  направил бизнес още на втората година след идването на демокрацията, но мутрите го докопали. Работили какво работили две-три години и след това му вдигнали целия бизнес. Той нещо им се опънал, та го били натрошили с бухалки. Та си мисля, че той затова сега все тая бухалка върти, за щяло и не щяло. Наплашили са го.

-        Слушай ме сега какво ти говоря. Човекът само семки е продавал. Фъстъци, тиквено, слънчогледово семе, всякакви дъвки и занимавки. Най-много да е стигнал до сладолед. Абе където има семки и кофички, него там го посей  –  най-добре никне.

Мъжът се намести тежко на седалката до него и приглади с длани едрите вълни на белите си коси.

-        На времето, ти си малък, ама сигурно помниш. – продължи мъжът. – На времето, в подлезите на ЦУМ бяха първите търговци на разни сувенири. Въртеше се и по малко чейндж, ама чейнчаджиите бяха главно на Кравай. Ама пък през този подлез минаваха сума ти чужденци, туристи и нашенски гъзари, дето се въртяха около чужденците.  Та наш Васил, тогава хич не беше луд.  „Къде бе, Васка!” , а той отвръща „Отрядник съм на ЦУМ!”  - смигне ми и се тупа по червената лента. Нали ти казвам – семкаджия. А сега, като го прихванат лудите, всички по улицата са комунисти и гадове – само той хубавец и демократ! Фу! Семка...

Закашля се леко възрастният мъж. Изкриви презрително устни и извади пакет носни кърпи.

По-младият мъж извърна глава към другата страна на автобуса и запълни паузата със зяпане на мяркащите се бързо-бързо, през запотените стъкла, лъскави стъклени сгради по булевард „България”. „Собствениците им не бяха семкаджии” – мина му през ум.

-        Отрядник!? – отново изпръхтя кашляйки беловласият. – Че нали го гледах, като му строяха къщата. Вярно, явно от семки много пари се изкарват, голяма къща вдигна, ама една кофа не е вдигнал да премести. Разбираш ли?! Майсторите работят. Той лежи на поляната на припек и ги гледа с воднистите си очи – следи ги какво правят, как го правят. Иначе е умен. Разбира от много неща. Но никога не е учил. Нито пък нещо друго е работил. Една кофа не е вдигнал, една торба с цимент не е преместил с ръцете си за цял живот!

-        Къщата не е ли от тъща му? Аз така чух да се говори. Тя била човекът с парите в семейството. Та сега къщата била на името на жена му.

-        Ти слушаш ли ме като ти говоря. От първата тухла до последната керемида – всичко пред очите ми построиха. Ти да си го виждал да ходи на работа?!

-        Сутрин понякога се засичаме на спирката - разхожда си кучето.

-        Еми? Това е! Човек, който никога не е работил. Само семки е продавал.  Аз тука слизам.

Ти не му се връзвай. На никого нищо няма да направи. Хайде, лека!

-        Лека!

Когато слезе пет спирки по-късно, младият мъж дочу хремав глас да се провиква от подлеза – „Семки, моля! Тиквено семе, слънчогледово, моля!”

„Странно – помисли си – какво нещо е България! Един булевард с много подлези и във всеки някой продава семки.”