Въздухът е хладен. Мирисът на сняг едва се е слегнал в канавките. И ето че от короните на дърветата, от самата им кора, вятърът довява първите акорди от раззеленяващи се и цъфтящи аромати.
Той слуша вглъбения в пролетните си натяквания чичопей и продължава да дълбае с поглед онази точка в пространството, където завоят се скрива отвъд предметността на перспективата.
Чака автобус. Така де. Човек цял живот чака нещо. Пролетта, след това лятото да дойде, след него есента и накрая зимата… бяла, бяла… а в края ù канавки, задръстени от ланшно чакане на нещото…
Канавките са задръстени поне от двадесет години.
Висенето по спирките е като тренировка. Човек си калява нервите и краката за голямото чакане. Сега е добре – мисли си – не е студено. Хладно е, свежо е, но не е студено. Ами зимата. Ами ако валеше проливен дъжд. Ето това е чакане с препятствия. Самата природа се опитва да те отклони от неизменното чакане, но ти не се даваш – стоиш, чакаш – израстваш морално и физически, жилав и прашен кат ...